Анабел седна с подскок върху масата, така че полата се вдигна над коленете й. Уилям им хвърли един поглед и си каза, че са хубави.
— Истински всезнайко си — рече тя. — Напълно прав си — тук съм, за да открия нещо. Мисля, че ще бъде най-добре да ти разкажа всичко.
Дъфи се ухили.
— И абсолютно непринудено тя призна истината… — подигра й се той.
— Добре де, беше глупаво от моя страна — каза Анабел, задълбочено разглеждайки ноктите си. — Исках тайната да си остане само моя. Сигурно вече се досещаш, че те излъгах за книгата, дето възнамерявам да напиша?
— Ще се изненадаш колко съм проницателен — отвърна Дъфи.
— Кетли ме шантажираше — интонацията й стана неочаквано вяла. — Трябваше да плащам отново и отново. Направих веднъж една щуротия, на която той присъства. Ако се разчуеше, баща ми щеше да се окаже в безнадеждна позиция на изборите, а Кетли беше достатъчно умен да го прозре. Започна да ме притиска и ми се наложи да платя. Ужасно е, че го казвам, но неговата смърт ми донесе голямо облекчение.
— Подсказваш ми великолепен мотив за убийството му — рече Дъфи.
Тя слезе с плъзгане от масата и се приближи до него.
— Знаеш, че не съм го убила аз — каза Анабел. — Вярваш в това, нали?
— Продължавай — отвърна й Уилям. — Пет пари не струва какво мисля аз, важно е какво ще решат съдебните заседатели.
Тя отново се отдалечи и започна да обикаля из помещението, механично прекарвайки пръсти по мебелите в движение.
— Кетли беше животно. Караше ме да му правя сексуални „визити“. Той ми даде ключа от апартамента си. Бях длъжна да му се вестявам всеки път, когато се обадеше. Знаех, че притежава някакви доказателства за онова, което бях извършила, така че когато го очистиха, паднах дотам, че взех да ги търся. Това е истината, вярваш ли ми?
— Разбира се — засия Дъфи. — Всеки наркоман би ти повярвал.
Анабел седна неочаквано в креслото и захлупи лице в шепите си.
— Толкова съм нещастна! — заговори на пресекулки. — Бъди добър с мене, моля те!
Уилям пристъпи напред и се настани върху подлакътника на креслото.
— Когато преди малко влезе в тоалетната, ти скри нещо в гащите си или на някое друго тайно място… — небрежно каза той. — Защо сега не се върнеш там отново и не го извадиш на бял свят? След това ще ми го дадеш.
Тя свали ръце от лицето си и се облегна назад. Изражението й беше застинало.
— Нямаш никакво право да настояваш за това — отвърна Анабел. — То въобще не те касае. Изключително лично е.
Дъфи обгърна с ръка облегалката на креслото и я потупа по рамото.
— Върви в банята — подкани я той.
Тя се надигна от стола. Очите й бяха много зли. „Изглежда възхитително!“ — помисли си Уилям.
— Писна ми! — избухна Анабел, говорейки като в скоропоговорка. — Казах ти истината и няма да получиш нищо. Ясно ли ти е?
Дъфи продължаваше да седи върху подлакътника на фотьойла. Бавно плъзна поглед по нея, присвил устни. Веждите му се повдигнаха.
— Май не разбираш — рече и. — Искам нещото, което си намерила в тази бърлога, и ще го имам.
Тя понечи да възрази, но той я спря с ръка.
— Тихо! Щом не желаеш да ми го дадеш, ще си го взема сам. Как ти се струва?
Анабел полека заотстъпва по посока на вратата. Личеше си как страхът я изпълва. Когато стигна до нея, Дъфи бързо се спусна от мястото си и я завъртя на сто и осемдесет градуса. Тя го удари по носа със свития си юмрук. Уилям и без това беше порядъчно натъртен. Заслони носа си с ръка, опипа го внимателно, погледна пръстите си, за да види дали не се е разкървавил, и се ухили.
— Ами чудесно — каза й. — Щом държиш да е по този начин…
Анабел отново замахна, но той улови китката й. Тогава тя се вкопчи в него — едно ритащо, хапещо и драскащо кълбо от обидена красота. В първия момент Дъфи бе зает да държи ноктите й далече от очите си. С усилие успя да обуздае ръцете й и я обърна. Кръстоса ги пред гърдите й и като стискаше здраво китките на Анабел, застанал зад гърба й, я избута до спалнята и я хвърли по лице върху леглото.
— Слушай, Червенокоске — рече той, леко запъхтян от усилието. — Ще бъдеш ли сговорчива, или ще трябва да стана груб?
— О, как те мразя! — приглушено отвърна тя.
— Хайде!
Анабел притихна за момент, после каза:
— Добре, ще ти го дам.