— Обещаваш ли?
— Да… да, звяр такъв!
Дъфи изсумтя и я пусна. Тя седна с побеляло и измъчено лице. Очите й искряха от омраза. Той се смая, като забеляза колко злобен можеше да бъде нейният поглед.
— Действай! — настоя Уилям, внезапно загубил доброто си разположение.
— Излез от стаята — рече Анабел. — Трябва да се съблека.
Той поклати глава.
— Не се вдетинявай! — отвърна й. — Не ти вярвам.
Тя се надигна от леглото и застана права. Косата й беше разрошена, зелената коприна на дрехите й бе измачкана, а погледът й бе самата враждебност.
— Нямам намерение да се събличам пред мръсник като тебе! — заяви Анабел.
Дъфи отиде до вратата и превъртя ключа. Извади го и го пусна в джоба си.
— Изненадваш ме — рече й. — Не допусках, че си свенлива, но ще се обърна с гръб, разбира се. Само почвай.
Той се отдалечи и се загледа навън през прозореца. Някакъв съвсем тих звук го накара да се обърне рязко. Тя беше почти до него. В ръката си стискаше гърлото на празна гарафа. От израза на очите й му спря дъхът. Когато Анабел с все сила замахна към него, Дъфи бързо се стрелна край стената, избягвайки удара. Стъкленицата се пръсна до него. Тапетът се скъса на мястото, където се беше разбила гарафата, и по пода се посипа мазилка.
Лицето й беше разкривено от убийствена ярост. Той видя малки бели петна от пяна по устните й. Тя започна да го нарича с мръсни епитети. Те се сипеха върху него от нейната спазматично сгърчена уста.
„Сигурно е някакъв пристъп на лудост“ — помисли си Дъфи. Беше толкова шашнат, че заотстъпва заднешком от Анабел. Тя пристъпваше бавно насреща му, свивайки и разпервайки пръстите на протегнатите си ръце. При всяко стискане ставите й побеляваха. Внезапно се хвърли върху него като освободена пружина. Тялото й се стовари отгоре му с цялата си тежест и Уилям политна назад, загубвайки равновесие. Ръката на Анабел го стисна за гърлото с мълниеносно движение. Почувства остра, пареща болка, когато нейните дълги нокти се забиха в плътта му.
Замахна рязко и я удари с юмрук отстрани в челюстта. Не вложи сила, но все пак милувката си я биваше. Анабел клюмна, свлече се на колене и ръцете й се плъзнаха по предницата на сакото му, правейки немощен опит да се задържи. После се захлупи по очи.
Уилям направи крачка назад и извади носна кърпа. Грижливо избърса дланите си, след което я прибра.
— По дяволите! — изтръгна се от него.
Той я вдигна и внимателно я пренесе на леглото. Анабел лежеше отпусната, със затворени очи и дишаше тежко. Дъфи се убеди, че е напълно извън строя, преди да се заеме с обискирането й. Операцията му беше неприятна, караше го да се чувства като подлец, но той я опипа. Дръпна надолу колана й и откри онова, което търсеше — малък бележник, подвързан с червена кожа. Без да губи време да го разглежда на място, просто го пъхна акуратно във вътрешния си джоб, оправи дрехите й и я остави. Излезе от апартамента и повика асансьора от партера. Докато го чакаше да се качи, ушите му бяха наострени за всеки възможен шум от жилището. Изпита облекчение едва когато се озова на улицата. Забеляза един грамаден „Пакард“, паркиран на отсрещната страна на платното. Вътре нямаше никой. Пресече улицата и надникна вътре. Позна, че беше същата кола, която го беше следила. Принадлежеше на Анабел Инглиш.
— Виж ти! — възкликна. Играта започваше да надхвърля очакванията му. Повървя известно време пеша, сетне махна на едно минаващо такси. Даде адреса на Мак’Гайър. Когато автомобилът потегли рязко, Дъфи се облегна назад върху излъсканата кожа на седалката и извади бележника. Беше много чист. Всяка страница бе изписана със съвсем ситен шрифт. Само имена и адреси, като срещу всяко име имаше по няколко дребни цифрови отметки. Той прелистваше страниците и внимателно четеше всичко с надеждата да напипа някаква нишка. След петата си даде сметка, че се е задълбочил в списък на хора от нюйоркското висше общество. Продължи нататък. Нямаше никакво съмнение. От страниците изскачаха известни имена. Съпруги на банкери, борсови агенти, богати плейбои, дъщери на милионери, актьори и актриси, съветници, тук-там по някой съдия… — доста пълен поменик на личности с обществена тежест и значение. Уилям потърси името на Анабел Инглиш, но не го намери. Почеса се по главата, хванал бележника в ръка. Предположи, че ключът се крие вероятно в числата срещу съответните фамилии. Но не беше по силите му да го открие. Поради липса на по-добро хрумване ги преброи. Възлизаха на малко повече от триста души. В края на бележника нечетливо записани с молив се мъдреха име и адрес отделно от останалите. Той ги разчете с усилие: Олга Шан, клуб „Плаза Уондърленд“. Прибра тефтерчето в джоба си и се облегна назад със замислен вид. Каза си, че въпросната Олга би могла да е начало на вероятна следа.