Таксито отби до бордюра и Дъфи слезе. В лицето на шофьора имаше нещо познато. Изгледа го недружелюбно. Онзи му се ухили.
— Сигурно си влюбен в огън мадама — констатира той. — Последния път, когато те докарах на същия адрес, имаше нужда от носилка, а сега пък, с Божията милост, те е надрала здравата…
Дъфи му даде парите.
— В скоро време ще станеш антипатичен на някого — спокойно отвърна той.
Шофьорът на таксито се ухили още по-широко.
— Не ми пука! — каза.
Уилям го заряза и се заизкачва по стълбите към апартамента.
Седма глава
Когато се върна от работа, Мак’Гайър завари Дъфи и Алис в кухнята. Дъфи се беше надвесил над готварската печка със силно намусена физиономия и съзерцаваше как се пече един голям бифтек.
Сам му хвърли един поглед и рече:
— Господи, пак се е занимавал с тази история.
Алис го изгледа със закачлива усмивка. Тя белеше картофи на мивката.
— Не иска да каже…
Дъфи съвсем се намръщи.
— Няма ли да млъкнете, за Бога?! Какво от това, ако приятелката ми се е държала по-грубичко? — подразни се той.
Мак’Гайър тъжно поклати глава. Подпря се на стената.
— Никога не съм срещал подобен тип… — каза му. — Не си ли в състояние поне от време на време да се грижиш за себе си?
— Известен ли ти е клубът „Плаза Уондърленд“? — попита Уилям.
— Чувал съм за него. — Сам стрелна Алис с очи.
— Няма как да не си. Познаваш всички долнопробни клубове — заяде го тя.
Мак’Гайър започна да протестира.
— Бъркаш ме с някого! — страстно отвърна той. — Никога не съм бил там! Чувал съм момчетата да говорят…
— Знам.
Сам изпъшка.
— Непрекъснато си въобразява разни щуротии — оплака се на Дъфи. — Като че ли ми е хвърлен пъпът в някой от тези „дворци“.
— Довечера ще го посетиш — успокои го Уилям, докато внимателно обръщаше бифтека.
Мак’Гайър наостри уши.
— Така ли? — учуди се той и отново погледна към Алис.
Тя вдигна рамене.
— Предполагам, че трябва да кажа „да“ — рече му. Дъфи се приближи и я потупа.
— Бъди добра — помоли я той. — Въпросът е чисто служебен. Налага се да си останеш у дома.
— Вие сте господарите — отвърна Алис, но не беше ядосана. Дъфи знаеше, че проявява разбиране. Такава си беше. — Не го забърквай в неприятности! — заръча тя и погледна Сам.
— Аз ли? — засмя се Мак’Гайър. — Това ми хареса. Него ли да забъркам в неприятности? Обзалагам се, че аз съм този, който ще налети на тях.
Уилям поклати глава.
— Ти си само за параван — каза. — Ще видиш.
След като се нахраниха, Сам бутна назад стола си и се взря въпросително в Дъфи.
— Искаш ли да тръгваме? — попита го. Той кимна.
— Да — рече. — Няма да е зле.
Мак’Гайър запали цигара и отиде да си вземе шапката. Шляпна я на тила си и се извърна към Алис.
— Няма да закъсняваме — стрелна той Дъфи с очи, който поклати глава. — Поддържай топло леглото, скъпа.
Тя поднесе лицето си към неговото за целувка, а Дъфи ги наблюдаваше с одобрение.
— Сигурно си била побъркана, за да се омъжиш за такъв уличник — подхвърли й той.
Сам се захили:
— По онова време имаше недостиг на мъже.
Алис го заплаши с парче франзела и той наведен се шмугна навън, за да изкара колата.
— Ще внимаваш, нали? — изрече тихо тя.
Дъфи изви глава и отвърна с престорено учудване:
— Ама разбира се, само ще се позабавляваме…
Алис стана от стола си и пристъпи към него.
— Стига, Бил! Пъхаш си носа в убийство.
Уилям сви рамене.
— Това не е особено важно — поясни той. — Намерих нишка към гаджето на Кетли. Би могла да снесе малко информация. Тази афера ме хвърля в недоумение. Има много неща, които не разбирам. Може би постъпих малко необмислено, като скрих трупа на онзи плъх. Не знам. Анабел е мръсница, и то не безобидна. Опасна е.