— Ще ми се да нямаше нищо общо с тази история. Сам също се тревожи.
Дъфи си сложи шапката.
— Трябва да стигна докрай. Не се безпокой за Сам, няма да го въвлека в нищо.
— Притеснявам се за тебе.
— Забрави за това — помоли я той. — Всичко ще свърши добре.
Алис го изпрати до вратата.
— Не искам да се държа като страхлива глупачка.
Дъфи я потупа по рамото.
— Ти си чудесна! — увери я. — Всичко ще бъде наред.
Завари Мак’Гайър зад волана на малкия туристически автомобил, който помнеше и по-добри дни. Качи се до него.
— Къде все пак се намира тази дупка? — попита той.
Сам включи на скорост с трясък, колата подскочи напред и замря. Дъфи не каза нищо — беше свикнал. Мак’Гайър завъртя стартера, запали мотора и отново натисна съединителя. Автомобилът се отдели от бордюра с невъобразим шум.
— „Плаза“ ли? Близо е до Манхатънския мост.
— Познаваш ли заведението? — попита Уилям.
— Естествено — отвърна Сам. — Екстра местенце. Навремето се отбивах понякога. — Той винаги говореше за ергенските си години като за „доброто старо време“. — Опасно е и бъка от мераклийки. Ще се убедиш сам.
— Добре звучи — каза Дъфи и се облегна назад.
Минаха две преки в мълчание, сетне Мак’Гайър рече:
— Ще споделиш ли с мене новините?
Уилям му поднесе цигара.
— Днес посетих свърталището на Кетли. Появи се Анабел. Търсеше нещо. Намери го, а покрай нея и аз. — Той докосна драскотините с пръсти и се засмя. — Бас държа, че в този момент сладурчето е като побеснял стършел.
Сам кривна встрани, за да избегне един огромен „Кадилак“, улови ръчната спирачка и кресна на дебелия шофьор:
— Уличен рогач такъв!
Дъфи остана безучастен. И друг път се беше возил с него.
— Какво откри? — запита Мак’Гайър.
— Един малък бележник, пълен с имена на тежкари, който обаче не ми говори нищо.
— Така ли?
— Да. — Уилям се начумери от отражението си в огледалото за обратно виждане. — Важен е. Разбрах това, защото ми се наложи да се отнеса по-твърдо с Анабел, за да я направя сговорчива. Тази жена ме плаши, не е нормална.
— Мислех, че ги харесваш тъкмо такива — изненадан го погледна Сам.
— Гледай си пътя, глупако! — грубо отвърна Дъфи. — Трябва да видиш сам що за мадама е. Устата й се запенва, когато побеснее.
— Наистина ли?
— Опита се да ме довърши — каза Дъфи. — Побъркана е. Няма никакво друго обяснение.
Мак’Гайър мина бавно покрай Сити Хол, след това зави по Парк Роу и отново натисна педала на газта.
— Не е задължително да бъде луда, за да й се прииска да ти види сметката — рече той. — Предполагам, че ще спрем за по едно питие?
Уилям хвърли поглед към часовника си. Беше едва девет часът.
— Ще пиеш, когато пристигнем — отсече.
Клубът „Плаза Уондърленд“ се намираше на втория етаж над един железарски магазин. Входът беше откъм тясна уличка, осветена от неонови лампи. Те паркираха колата, прекосиха я и влязоха. В горния край на стълбището се продаваха билети за платените партньорки по танци. Дъфи купи половин дузина, след което двамата разтвориха мънистената завеса и прекрачиха в салона.
Заведението не се отличаваше с никаква самобитност. Беше мръсно и запуснато. Дансингът беше малък и човек трябваше да слиза по стълби, за да стигне до него. Беше заобиколен от наблъскани една до друга маси, а в дъното седяха момичетата зад нещо като оградка. Сам се взря в тях през цялото помещение и му се сториха доста свежа тайфа.
По масите имаше много малко хора. Можеше да се преброят на пръсти. Всички вдигнаха глави, когато Дъфи се промуши покрай тях и стъпи на дансинга. Те проследиха с очи как го прекосява, следван от Мак’Гайър, и как си избира маса до стената непосредствено срещу входа. Той седна, а Сам се настани на съседния стол.
Оркестърът от трима души свиреше суинг без особен ентусиазъм. Просто постоянстваха, вперили празни погледи в пространството.
— Това ли ти е вълнуващият вертеп? — попита Уилям.
— Може да ги е ударила икономическата депресия — отвърна Мак’Гайър.
Дъфи започна неистово да дава знаци на келнера, който се приближи до тях, влачейки крака като дюстабанлия.
— Да си поръчаме бутилка ром — предложи Сам.