Дъфи кимна.
— Позна, старче — отвърна му. Той проследи с поглед вървящия към паркинга Сам, след което се запъти към входа на метрото на Франкфърт Стрийт. Олга Шан живееше в Бруклин. Мястото му беше напълно непознато, така че когато мина Бруклинския мост, слезе от метрото и махна на едно такси.
Пристигна на адреса малко след единадесет часа. Поколеба се дали да не помоли таксито да изчака. После реши да го освободи.
Къщата представляваше двуетажна вила със симетрично оформена фасада, ориентирана по протежение на улицата.
Дъфи отвори портата и закрачи по късата, посипана със ситен чакъл пътечка. От един прозорец на втория етаж се процеждаше светлина. Той натисна звънеца с палец и се облегна на стената. Нямаше дори смътна идея какво ще каже.
Минаха около три минути, след което в антрето светна. Чу се плъзгането на осигурителната верига, после входната врата се открехна. Показа се някаква жена, която не я отвори докрай. Беше му невъзможно да различи чертите й, понеже тя стоеше с гръб към светлината.
— Мис Шан? — попита, сваляйки шапката си.
— Да предположим… — отвърна жената. Гласът й звучеше като на Грета Гарбо.
Уилям си рече, че посрещането е неприятно, но продължи нататък.
— Късно е за визити, но се надявам, че ще ме извините? — каза, опитвайки да се държи като пробивна личност.
— Какво има?
— Аз съм Дъфи от „Трибюн“. — Той извади своята журналистическа карта, показа я за миг и отново я прибра. — Бих искал да разменим няколко думи за Кетли.
Забеляза как тя изтръпна, сетне му рече:
— Я да я видя тази журналистическа карта!
Уилям повторно измъкна документа и й го подаде. Жената хлопна вратата и го заразглежда вътре на светло. След това я отвори широко и го покани:
— Най-добре ще е да влезете.
Дъфи я последва в малкия хол. Беше модерен, но обзавеждането бе евтино. Вгледа се с любопитство в нея. Първото нещо, което му направи впечатление, бяха веждите й. Те придаваха на лицето на жената изражение на вечна изненада. Беше безспорно красива. Големи очи с дълги мигли, аленочервени, пълни устни, горната сякаш ужилена от пчела. Гъстата кестенява коса беше коприненомека и добре поддържана. Дъфи много я хареса.
Беше облечена в тъмнокафява копринена рокля, която подчертаваше нейните стегнати гърди и стройни бедра.
— Защо да говорим именно за Кетли? — запита тя.
Той постави шапката си върху масата.
— Сигурно ще прозвучи крайно непрофесионално, но умирам за едно питие…
Олга Шан поклати глава.
— Не мога да ти помогна! — Беше категорична. — Кажи си урока и изчезвай!
— Боже, Боже! — възкликна Дъфи. — Вие, гаджетата, ставате все по-трудни от ден на ден.
Тя се размърда нетърпеливо.
— О’кей! — поде припряно Уилям. — Търся Кетли.
— Защо точно аз трябва да знам къде е?
— Ами нали си неговата приятелка?
— Не съм го виждала от месеци — отвърна му тя и поклати глава.
— Той достатъчно често се е сещал за тебе, щом е държал името и адреса ти в бележника си.
Олга вдигна рамене.
— Много мъже пазят имена на момичета в своите бележници, без това да означава нищо.
Дъфи си помисли, че е напълно права.
— Добре де — рече й. — Изглежда, съм тръгнал по грешен път…
Тя отиде до вратата и я отвори.
— Няма да те задържам — подкани го.
Уилям чу как отвън спира някаква кола.
— Идват ти гости.
Видя, че в погледа й се появи объркване, но жената каза:
— Значи ще бъде най-добре да си вървиш.
Звънецът отекна пронизително. Олга леко се сепна.
— Може ли да изляза през задния вход? — попита Дъфи. — Имам чувството, че ще си навлека неприятности.
Тя се подвоуми, сетне рече:
— Чакай тук!
Гласът й умоляваше. Звънецът се обади отново — дълго и настойчиво.
— Искаш да остана ли? — уточни Дъфи.
— Да… Нямам представа кой е.
Олга излезе от стаята, оставяйки вратата отворена. Уилям се огледа, съзря една друга врата, приближи се и я открехна. Озова се в малка кухня. Притвори след себе си и впери поглед в хола през тесния процеп.
Чу как жената стигна до входната врата, след което долови думите й:
— О, здрасти, Макс!