Ръката на Анабел отново се отпусна във водата. Той се изправи.
— Излез оттам — подкани я. — Има доста неща, за които се налага да си побъбрим.
Тя прекрачи навън от ваната и грабна една хавлия, с която припряно се уви. Очите й бяха станали като главички на карфици.
— Давам ти пет минути да се оправиш, след което кротко да цъфнеш отвън. Недей да пробваш никакви трикове. Ще оставя вратата отворена… — рече Уилям.
Излезе заднишком от банята.
— Пусни пистолета! — нареди някакъв непознат глас.
Дъфи замръзна неподвижно.
— Хайде, остави пушкалото на пода! — командваше гласът. — Не се обръщай, преди да си се отървал от него!
Уилям полека сложи оръжието на земята до краката си и извърна глава. Съвсем близо до него беше застанал Мърей Глисън. Неговото грубо сивкаво лице беше безизразно. В ръката си стискаше „Люгер“.
— Знае прекалено много — каза Анабел.
— Така изглежда — кимна Глисън. После добави: Побързай! Искам да ми помогнеш да се справя с това приятелче.
Дъфи стоеше неподвижно с наполовина вдигнати ръце и се проклинаше, че бе проявил такава небрежност. Малкият бележник му пареше в джоба. По всичко личеше, че се бе забъркал в извънредно опасна афера.
— Отдалечи се от пистолета! — заповяда Глисън.
Уилям бавно се обърна.
— Ще имаш ли нещо против, ако поседна? — попита, отправяйки се към едно кресло. — Предчувствам, че ще ми е необходим известен отдих.
Онзи го проследи с поглед.
— Не прави никакви опити… — предупреди го.
Дъфи си взе цигара от кутията на масата и щракна запалката. Настани се, опрял ръце върху подлакътниците на креслото. Каза си, че Глисън е малко нервен. Ъгълчето на устата му потрепваше от лек спазъм.
— Предишния път също насочи патлак към мене… — припомни му Уилям.
— Нямах късмет. Прекъснаха ни. — Глисън седна на ъгъла на масата и провеси дългите си тесни ходила.
Анабел излезе от банята и се приближи до Мърей. Лицето й беше много ожесточено, но очите й бяха уплашени.
Дъфи й хвърли един поглед и рече:
— Сега какво?
— Искам бележника! — отсече Глисън.
— Разбира се — кимна Уилям. — Напълно понятно е. И тогава ти казах, че е в пощата.
— Лъже! — намеси се задъхано Анабел.
— Така ли мислиш? — сви рамене той. — Задай си въпроса как би постъпила самата ти? Предположих, че е важен, така че го пъхнах в плик и го изпратих на един адрес в Канада. Дотрябва ли ми, само ще драсна няколко реда…
Очите на Глисън се смалиха.
— Може би ще те убедим да ги напишеш.
— Какво искаш да кажеш? — Дъфи угаси цигарата в пепелника.
— Имаме си начини…
— Дръж се като разумен човек. Не си в състояние да ме изплашиш. Смяташ ли, че ще съумееш да направиш нещо, което би ме накарало да се разделя с вещ, скъпа за мене? Ако държиш да притежаваш въпросния бележник, говори делово.
Глисън отпусна едва доловимо цевта на „Люгера“. Тя беше насочена към жилетката на Уилям.
— Колко? — попита той.
— Да не си полудял? — рече Анабел.
— Остави ме да уредя работата — намръщи се насреща й Мърей.
Дъфи съсредоточено изучаваше ноктите си.
— Ти на колко го оценяваш? — отвърна най-сетне.
Другият се подсмихна, демонстрирайки зъбите си.
— Бих платил петстотин долара за тефтерчето подметна небрежно.
Дъфи тежко се изправи.
— О’кей — каза той. — Щом струва само толкова за тебе, защо да се тормозим?
Глисън рязко вдигна оръжието.
— Сядай долу! — Гласът му прозвуча изненадващо остро.
Уилям просто го измери с очи.
— Осъзнай се, въшльо — рече му спокойно. — Не ме държиш с нищо. От това желязо вече няма никаква полза.
— Застреляй го! — настоя с тихо съскане Анабел.
Дъфи я прониза с поглед.
— По дяволите! — изруга. — Писна ми от тебе, кръвожадна малка мръснице!
Глисън стана, явно разколебан, физиономията му издаваше объркване.
— Тръгвам си — обърна се към него Уилям. — Ако искаш да си получиш бележника, позвъни ми. Има ме в указателя.
— Почакай — каза онзи.
Дъфи поклати глава и тръгна към вратата:
— Нищо няма да постигнеш, ако стреляш. Без моя помощ няма да се добереш до бележника.