— Какво имаш предвид?
— Ако разберат, че си пропяла, ще ти видят сметката. Харесваш ми, скъпа. Ще се включиш ли на моя страна?
— По какъв начин? — Очите на Олга възвърнаха своята проницателност.
— Има един тип, Морган — каза Уилям. — Не си чувала за него. Не ми е съвсем ясно откъде смуче, като изключим, че притежава нюх към лесните пари.
— Морган ли? — погледна го озадачена тя.
Набързо и без излишни подробности той й разказа за Морган и за тримата бандити.
— Възнамеряваха да изнудят Анабел. Напълно достатъчно е да се публикува някоя снимка на Кетли и Анабел, за да бъде изваден от равновесие старият Инглиш. Предположих, че работата е по-дебела. Господи! Държах се като неин благодетел с мисълта, че са убили Кетли, за да го припишат на нея. Всъщност тя собственоръчно е затрила този плъх, а аз бях пълен балама, че й помогнах да се отърве от трупа. Както и да е, това си е неин проблем. Ще продам бележника на онзи, който предложи най-високата цена.
— Какво би накарало Морган да го купи? — попита Олга.
Дъфи се ухили.
— Размърдай си мозъка — отвърна. — Цялата тази компания е червива от мангизи. — Той потупа тефтерчето. — Биха дали мило и драго, за да потулят скандала. Как ще се чувстват, ако се разчуе, че са ползвали опиати?
Тя се облегна назад в леглото и се замисли. След известно време рече:
— Струва ми се, че си попаднал на голяма работа…
Уилям прибра бележника.
— Права си, че съм напипал нещо — призна той. Пък и защо не? Защо, по дяволите, да не изкарам малко пари от тези боклуци? Защо да не го направиш и ти?
— Колко ще бъдат парите? — поинтересува се Олга.
— Петдесет бона, сто бона… От тоя род.
Тя отново легна по гръб и прекара ръка през гъстите си коси. Дъфи си каза, че е наистина с много красива женичка.
— Доста неща бихме могли да направим с толкова пари, нали? — напевно произнесе Олга.
Той погали ръката й.
— Да, доста неща… — съгласи се. Хвърли поглед към часовника и с мъка се изправи. — Ще дремна малко. Очертава се работа.
Тя улови ръката му.
— Имаш толкова изтерзан вид!
Уилям скалъпи някаква усмивка.
— Откровена си като самата смърт, сестричке.
Виждаше я пред себе си, очите й силно блестяха и гърдите й рязко се повдигаха и отпускаха под завивките.
— Мога да те накарам да се почувстваш по-добре… Ще дойдеш ли? — каза тя, вперила поглед в неговия.
Дъфи отново приседна на кревата.
— Ти си прекрасна! — възхити й се той. — Не тази вечер. Утре ще се изнесем оттук. — Замълча, после посочи с глава към съседната стая. — Те са свестни хора. Не би било честно спрямо тях… Утре!
Погали лицето й.
— Алис няма грешка, какво ще кажеш? — отстъпи от леглото Дъфи. — Двамата не бива да научават. За тази история ще знаем само ние.
Тя го проследи с поглед докато излезе от стаята, после угаси лампата. Дълго лежа в тъмнината, преди да заспи.
Втора част
Краят
Девета глава
Дъфи влезе в гаража на Рос и обгърна с поглед мрачното хале. Рос се показа от малкия офис в отсрещния край на помещението. Беше огромен и дебел, с лъщящо, направено сякаш от гума лице. Той тежко се понесе по омасления бетонен под, като махна с късата си масивна ръка.
— Не ми казвай — изхъхри шишкото, щом зърна Дъфи. — Нека да отгатна самичък.
Устните на Дъфи се разтегнаха в тъжна усмивка.
— Не съм те виждал от години — отвърна.
— Обзалагам се, че си загазил.
Уилям поклати глава.
— Грешиш — каза му. — Случаят не е такъв. Просто ми се дощя да профукам малко мангизи при тебе.
Рос положи широката си длан върху рамото на Дъфи.
— Добре, добре — поведе го към офиса той. — Тук вътре съм скътал една бутилчица, която ще ти се услади.
Уилям се настани в плетения стол и разходи очи из тясната като кутийка стаичка. Рос я изпълваше почти цялата.
— Доста е горещо, нали? — рече той и извади едно черно шише от вратичката на бюрото си. Избърса гърлото с ръкава на ризата си и го побутна към Дъфи. — Внимавай с тази течност — продължи, — силна е като тигрова пот!