Дъфи заобиколи и седна до нея на кревата.
— Трябваше да любезнича с мъжете на бара. Да разговарям с тях, да ги развличам и да ги карам да си поръчват алкохол. Плащаха ми комисиона върху изпитото. Това не продължи дълго. Една нощ шефът ме повика и след „пребиваването“ му върху мене всичките ми грижи се стопиха. Абе нали знаеш как е — стъпиш ли веднъж на наклонената плоскост, връщане няма.
— Колко време мина оттогава? — запита Дъфи.
— Около осем години. Бях на седемнадесет. Налетях на един тип на име Върнън. Как ме избудалка този юнак! Наистина умееше да рисува с думи. Отвори ме как съм можела да направя пари толкова бързо, та свят да ми се завиел. Хубави дрехи, бижута, автомобили и тем подобни… Просто като продавам тялото си три-четири пъти на нощ. Паднах си по това. Какво значение има, при положение че успеех да събера достатъчно мангизи, за да изляза от играта след някоя и друга година? Заведе ме в един публичен дом в Уотсънвил, в северна Калифорния. В момента, в който попаднах там, осъзнах каква тъпачка съм. Буквално нямаше измъкване. Не ми даваха никакви пари. Нямах достъп до дрехите си. Заплашваха ме с полиция. На практика бях чужда собственост.
— Сладко си си поживяла… — изсумтя Дъфи.
Олга замълча за секунда, сетне продължи.
— Три години не видях бял мъж. Филипинци, индуси и китайци да, но нито един бял.
Уилям неспокойно се размърда. Беше му неприятно.
— Точно когато бях на път да се предам, се появи Кетли. Можеш ли да си го представиш? Аз очаквах поредното от онези пламенни, дребнички жълтеникави мъжлета, а в стаята ми влезе той. Кетли лапна по мене и аз му дадох всичко, на което бях способна. Реши, че бих могла да съм му от полза, така че ме извади от въпросната дупка и ме настани в сегашната къщурка.
— По какъв начин си била полезна на човек като Кетли? — поинтересува се Дъфи.
Изражението й стана по-твърдо.
— Нима не ти разказвам всичко? — отвърна му.
— Разбира се, но не звучи особено добре. — Той се подпря на лакти.
Олга повдигна рамене с досада.
— Така е. Кетли имаше нужда от жена, помощничка в своя бизнес. Караше ме да играя ролята на „домакиня“ за неговите мухльовци. Аз му уреждах запознанства сред висшето общество. Благодарение на мене направи купища пари. Държеше се на ниво — плащаше ми щедро. Тя въздъхна, кършейки ръце. — Сега горкият нещастник е мъртъв.
Телефонът в съседната стая започна да звъни. Дъфи не се и помръдна, за да вдигне слушалката.
— Какво има? — попита Олга. — Не желаеш ли да се обадиш?
— Нека си звъни — рече той и я погледна.
Телефонът замлъкна. Тя остана известно време втренчена в него, после каза:
— Да… да… да!
Дъфи се протегна и грубо я придърпа към себе си.
— Луд съм по тебе! — призна, притиснал устни до шията й.
Телефонът поднови звъненето. Продължи да отеква дълго време, след което престана. Една муха упорито жужеше от стая в стая, блъскайки се в прозорците с елегантни малки плонжове.
Дъфи лежеше на леглото, полузатворил очи, и чувстваше как мускулите на тялото му изпадат в безтегловност. Олга се унасяше в сън. Той я съзерцаваше. Времето беше загубило значение за него. Изпитваше пълно удовлетворение от това, да я гледа. Тялото й беше силно и бяло. Плътта й беше стегната. Помисли си, че изглежда добре.
Протегна ръка и нежно докосна нейната коса. Тя се раздвижи и отвори очи. Усмихна се.
— Хвана ме — каза Уилям. — Няма мърдане.
— Искам да замина с тебе надалеч — рече Олга, като сложи ръката си върху неговата. — Искам да се махна от всичко това. Няма да ме изоставиш, нали? — Произнесе „нали“ много настойчиво.
— Нещата ще се оправят, ще видиш — поклати глава той.
Телефонът зазвъня упорито. Тя се надигна. През тялото й премина лека тръпка.
— Не, не отивай! — каза му. — Зарежи го…
Дъфи се поколеба, сетне стана от леглото. Погледна я, засмя се и тръгна към съседната стая. Вдигна слушалката от вилката.
— Кой е? — попита грубо.
— Обажда се Глисън — долетя сипкавият бръмлив глас.
Уилям придърпа един стол и седна. Очите и устата му изведнъж станаха сурови.