Тя залюля дългите си крака.
— Така работеше Глисън. Тези пиленца не са истински наркомани. Само се правят на такива. Той им продаваше дрогата, след което ги предупреждаваше, че някой уж бил на път да ги разкрие и че щяло да им струва еди-колко си да му се запуши устата. Трябваше само да упражни натиск, да ги сплаши до смърт и да им демонстрира, че е по силите му да прогони всички натрапници, за да се превърне в рентиер за тяхна сметка.
Уилям събра числата, сетне вдигна глава.
— Това тефтерче е на стойност между петстотин бона и кръгъл милион, ако платят едновременно.
Олга кимна.
— Когато работех за Кетли и той дърпаше конците, повечето плащаха.
Дъфи се ухили.
— Не е трудно да се направят пари, стига да знаеш как — заяви той, изправяйки се. — Е, да видим какво ще каже Морган.
Тя се смъкна от масата.
— Какво ще правиш с бележниците? — попита го.
— Единият ще е у тебе, а другият у мене — подаде й той копието. — Пази го.
Олга подържа за миг тефтерчето в ръка, като се взря строго в лицето на Дъфи, след това се засмя и му го върна.
— Какво означава това?
— Надявах се, че така ще постъпиш. Просто исках да разбера дали ми имаш доверие. Лудост е да се съхранява подобно нещо там, откъдето може да бъде задигнато. Задръж го у себе си! — отвърна тя.
— Не, дявол да го вземе! — възпротиви се той. Но Олга изглеждаше толкова щастлива, че Дъфи хвана бележника и го пъхна при другия във вътрешния си джоб.
— Не бива да ходиш самичък при Морган — каза тя. — Ще дойда с тебе.
Той се замисли за миг, после кимна.
— О’кей, но ще останеш отвън в колата. По пътя ще депонираме двата списъка в банката.
Олга изтича в спалнята, за да се преоблече.
— Ще взема адреса на Морган от „Трибюн“ — подвикна след нея Уилям. — Няма как да не го знаят.
Докато телефонираше, той смътно долови, че тя влиза в банята, и щом получи адреса от репортерската стая, надникна вътре. Олга стоеше под студения душ, с лице, вдигнато към боцкащите като върхове на карфички водни струи. Беше затворила очи и прикриваше с ръце гърдите си.
Дъфи се наведе напред и рязко отви крана. Студената вода бясно плисна в нея и тя отскочи с пръхтене.
Той грабна един пешкир и я зави в него.
— Побързай! — подкани я. — Нямаме много време.
Олга смръщи лице и излезе от банята.
— Опитай и ти — каза му. — Приятно е…
Дъфи поклати глава.
— По-късно — отвърна. — Хванах златна треска.
Тя махна гумената шапка, която предпазваше косата й, и я запрати по него. Водните капки изпръскаха лицето му. Той замахна като за шамар срещу нея, после изведнъж я дръпна към себе си и я целуна. „Държим се като деца!“ — мина му през ума.
Олга вдигна поглед към него и рече:
— Ще бъдеш ли винаги мил с мене?
Внезапно Уилям стисна ръцете й, причинявайки й болка.
— Да вървим — каза той. — Чака ни работа…
След това я пусна. Тя остана неподвижна, притиснала кърпата към тялото си, с леко объркване в очите.
Десета глава
Дъфи паркира „Буика“ до бордюра и изкачи петте ниски стъпала пред входната врата. Домът на Морган беше огромен. Уилям остана много изненадан. Беше очаквал нещо солидно, но това далеч надхвърляше всякаква солидност.
Входната врата беше от огледално стъкло, комбинирано с ковано желязо. Звънецът се дърпаше като синджир на казанчето за вода в старомодна тоалетна.
— Хубава къщурка — подвикна Дъфи назад към Олга, която седеше в колата. После самоуверено дръпна силно звънеца.
Клив отвори вратата.
— Уведоми своя крал, че искам да го посетя! — рече Дъфи.
Онзи вдигна ръце и отстъпи заднишком от прага.
— Махай се… — извика пискливо.
Уилям бутна широко вратата, но остана на мястото си.
— Размърдай се, или ще те размърдам аз!
Клив бръкна с ръка във вътрешността на сакото си, но Дъфи бързо направи крачка напред и го зашлеви през лицето.
— Не го бий повече, той ще се държи добре — обади се дребосъкът от горния край на вътрешното стълбище.
Клив извади ръката си от сакото и се отдалечи още повече. От гърлото му излизаше остър цвилещ звук.
— Защо не разкараш този задник? — рече Дъфи.