Малчото слезе долу. Носеше нахлупената си шапка. Уилям едва ли би могъл да си го представи без нея.
— Къде е Морган? — попита той.
Ниското мъжле беше изключително предпазливо — не се приближаваше прекалено близо до Дъфи.
— Ти го изненада — отвърна то с тънка усмивка.
— Хич не ме е грижа — заяви Уилям. — Дошъл съм да се срещна с него.
Дребосъкът изви глава към Клив.
— Чу ли? — попита го. — Дошъл бил да се срещне с него.
Дъфи се протегна и сграбчи джуджето за реверите на сакото. Очите му приличаха на парчета гранит.
— Престани с тези твои циркаджийски номера!
Малкият тип решително заби един автоматичен пистолет в жилетката му.
— Не ставай груб, мистър — предупреди той.
Дъфи махна ръката си и се дръпна леко назад.
— Прибери това пушкало и си понапрегни мозъка каза.
— Съобщи на Морган — рече дребосъкът на Клив.
Уилям замислено го наблюдаваше от мястото си.
— Нали не смяташ да въздаваш неприятности? — с надежда запита джуджето.
Дъфи поклати глава.
— Твоят женствен нарцис посегна към патлака си обясни той. — Не мога да стоя безучастен в такива случаи.
Другият се закиска.
— Веднъж опознаеш ли Клив, няма как да не го обикнеш — отвърна.
Дъфи продължаваше да стои неподвижно.
— Защо не скриеш това желязо? — спокойно предложи той. — Моментът не е подходящ за тапешници.
Дребосъкът пъхна пистолета в кобура под мишницата си.
— Понякога ставам нервен — рече, разпервайки ръце в знак на извинение.
В дъното на коридора се отвори една врата и се появи Морган.
— Насам! — извика той.
Дъфи бавно мина по коридора и влезе в стаята. Морган стърчеше по средата, а в отсрещния край Джо се беше облегнал на стената. Той ровичкаше с дървена клечка из дупките на зъбите си.
Уилям поздрави Морган с кимване.
— Защо, за Бога, е цъфнал тук този тип? — каза Джо.
Морган го възпря с повдигане на ръка.
— Донесе ли най-после снимките, Дъфи? — попита той.
— Разкарай главорезите си, искам да поговорим — отговори Уилям.
— Да го „погаля“ ли? — рече Джо. — Той си пада по това и ще си го получи…
— Почакай отвън! — нареди му Морган.
Джо сви рамене, но излезе, минавайки плътно до Дъфи. Когато се изравни с него, той завря сплесканата си физиономия в лицето му и се ухили:
— Капризно момче си ти, нали?
Дъфи не направи никакво движение.
— Имаш лош дъх — задоволи се да отвърне той.
Джо затвори вратата след себе си. Тогава Уилям се приближи до едно масивно кресло и седна. Не посегна да свали шапката си. Морган се облегна на украшението над камината и зачака.
— Дължим си взаимно този разговор, нали? — каза Дъфи.
Морган извади табакера, избра една от дългите и тънки хавански пури, пъхна я между ситните си зъби, отхапа гладко крайчеца й и го изплю в празната камина. Сетне прибра табакерата обратно в джоба си.
— Аз също бих запалил — обади се Уилям.
— Не и от моите! Говори… — изгледа го Морган. Неговите подпухнали очи бяха подчертано враждебни.
Дъфи сви рамене и взе цигара от собствената си табакера.
— Както кажеш…
Лицето на Морган се скри зад гъстия дим, докато палеше пурата.
— Моите петстотин долара са все още у тебе — подметна.
— Разбира се — кимна Дъфи. Той измъкна портфейла си и отброи пет банкноти по сто долара, след което ги хвърли на масата. — Пазех ти ги.
Физиономията на другия изразяваше пълно стъписване. Той се взря ядосан в петте банкноти, после скръсти ръце зад гърба си и леко се повдигна на пръсти.
— Изненадан съм — призна. — Мислех, че ще ме завлечеш.
— Сумата е значителна — рече Уилям. — Купи подарък на твоето хомосексуалистче.
Морган се вцепени.
— Мери си приказките! — произнесе с пресипнал глас той.
— Хайде да си спестим заплахите и да минем по същество. Отдавна се каня да поговоря с тебе. Когато ми пробута онзи номер с фотографиите, действително изпаднах в затруднено положение и не съм излязъл от него и досега. Но на мене взе да ми се нрави и виждам, че в тази работа има доста пари. Подай ми ръка сега и ще ти разкрия една далавера, от която ушите ти направо ще клепнат. Да бъдем откровени. Ти искаше да притиснеш Едуин Инглиш чрез дъщеря му, нали така?