— Няма нищо — каза той. — Бива си те!
— Не трябва да спираш. Следващият ход е твой.
— Хайде да притиснем Глисън. Ако изцедим малко парички от него, бихме могли да запрашим към крайбрежието. Дали ще ти хареса? Някое красиво, горещо местенце с купища жълт пясък… С истински синьо небе и само ние двамата?
— Звучи прекрасно! — облегна се назад тя.
— За предпочитане е пред това да те гонят ченгетата и да ти пострада хубавото малко задниче. Хайде, скъпа, да наминем при Глисън.
Дъфи запали мотора и излезе от Сентръл Парк, поемайки по Второ Авеню.
— Карай покрай реката — помоли го тя. — Там е приятно.
Той зави наляво при първата удобна възможност и излезе на Белвю Хоспитъл. Движиха се с общия поток до моста Уилямсбърг, след което Дъфи изви волана и се насочиха на изток.
Върнаха се в неговия апартамент точно когато късното слънце се скриваше зад покривите, хвърляйки дълги анемични сенки. Паркираха „Буика“ до бордюра и заедно тръгнаха нагоре по стълбите.
— Като че ли е минало безкрайно много време, откакто пих нещо за последен път — измърмори Уилям.
— Какво ще кажеш да си облечем новите дрехи и да ме поизведеш? — попита Олга.
Той сложи ръка на гърба й и леко я побутна.
— Тези стълби са ужасни, нали? Разбира се, че ще отидем някъде, но първо Глисън!
Отключи вратата на апартамента и влязоха вътре. Тогава Дъфи възкликна:
— О-о!
Стаята беше напълно опустошена. Мебелите бяха преобърнати, чекмеджетата бяха измъкнати и нахвърлени на камара върху пода, а съдържанието им беше разпиляно по килима. Тапицериите бяха разпрани и пълнежът беше изтръскан на купчини. Картините от стените бяха свалени и се търкаляха с разрязани гърбове. Помещението изглеждаше като връхлетяно от торнадо.
— Глисън се опитва да си спести малко пари — тихо рече Дъфи.
Олга обиколи стаята, стъпвайки предпазливо.
— Идеята ти за банката беше отлична…
Уилям кимна. Лицето му бе ожесточено и сурово.
— Ще го науча аз този хитър негодник! — закани се той.
— Време е — отвърна тя. — По-добре се пренеси при мене.
Обгърна с очи безпорядъка.
— Мисля, че няма нищо страшно. Утре трябва да сме изчезнали, така че какво толкова?! — Дъфи отиде в спалнята и хвърли намръщен поглед наоколо. Беше претършувана също толкова старателно, колкото и всекидневната. Имаше много повече боклук, защото дюшеците и възглавниците бяха изтърбушени.
— Любовното ни гнездо е унищожено — появи се на прага Олга.
— Да го вземат дяволите! — изруга Дъфи. — Откраднали са ми уискито. — Бръкна под кревата и издърпа два очукани куфара, посипани с пух. — Размърдай се! — й каза. — Свърши някаква работа за разтуха…
Точно тогава телефонът започна да звъни и той отиде да се обади, оставяйки я да отделя неговите ризи и вещи от общия хаос.
На другия край на линията беше Сам.
— А-а, Сам! — зарадва се Дъфи. — Чудесно е, че те чувам.
— Слушай, нехранимайко такъв — гласът на Мак’Гайър звучеше ядосано, — само не ми разправяй, че си изпратил онова пожароопасно парче вкъщи при мама и тате!
— Тя е в съседната стая — прошепна Уилям в слушалката.
Сам изсумтя.
— Тази мадама ще те забърка в неприятности. Виж, Бил, защо, за Бога, не зарежеш цялата история? Дочух, че „Пост“ се кани да те вземе на работа… Напълно в твоето амплоа плюс отлична екипировка в добавка!
— Благодаря ти, приятелю, но съм се заловил с нещо голямо — отвърна Уилям. — Не пари за семки, а сериозен удар! Утре заминавам и ще прескоча до крайбрежието. Когато похарча всичко, ще се върна. С Олга добре ще си поживеем.
— Алис ще ме убие, ако тази вечер не се прибера с тебе. Поръча ми да те довлека за косите — рече Сам.
— Време е да я напуснеш, щом е започнала да разговаря така с тебе — засмя се Дъфи. — Не, няма да се откажа. Когато се опаричим, ще ви поканим да ни навестите.
— Чисти ли са мангизите? — В тона на Мак’Гайър се долавяше тревога.
— Има ли бързи пари, които да са чисти? — попита го Уилям. — Недей да се потиш от притеснение заради мене — аз съм добре.
— Алис хубавичко ще ме подреди довечера — оплака се Сам.
— Кажи й за Олга. Тя ще разбере. Кажи й, че Олга е прекрасна, и тя ще спре да ме очаква.
— Такава ли е? — полюбопитства Мак’Гайър.