Дъфи остана загледан в нея дълго време. Единственият шум в стаята идеше от отсеченото, натрапчиво тиктакане на часовника. Нямаше нужда да я докосва, за да разбере, че е мъртва.
За секунда се оказа, че е в състояние да мисли само за това, че тя му се беше предложила преди по-малко от час и той беше отказал.
Изпод шапката му се проточи тънка струйка пот и по носа му се стече чак до брадичката. Продължаваше да съзерцава Олга. На долния етаж телефонът започна да звъни настойчиво. Дъфи изправи глава и се ослуша. Сетне се обърна и се спусна, в хола. Придърпа телефона към себе си и рече:
— Да?
— Чакаме списъка — прозвуча сухият, крехък гласец на джуджето. — До единадесет нула нула! После ще дойдем и ще си го вземем!
— Вървете на майната си! — процеди през зъби Уилям и затвори.
Качи се пак по стълбите и отиде в спалнята. Вдигна халата от пода и покри Олга с него. Ръцете му се разтрепериха, когато допря тялото й.
— Съжалявам, скъпа — каза така, сякаш тя би могла да го чуе. Взе я на ръце и я пренесе на леглото. След това съвсем нежно погали косата й с върха на пръстите си, полека плъзгайки ги надолу по лицето й. — Случиха ти се всички възможни нещастия, нали? — Дъфи се наведе и целуна нейните пълни устни, усети хладината им. Тогава се изправи, провери дрехите си за петна от кръв, увери се, че няма и се запъти към вратата.
— По-спокойно, приятелче! — обади се суров глас.
Дъфи вдигна очи. Не се шокира ни най-малко. Един полицай стоеше на вратата, стиснал револвер. Точно зад гърба му се виждаше още една фуражка.
— Радвам се, че дойдохте — рече Уилям. — Убили са приятелката ми…
— Не прави никакви движения с ръце! — нареди първото ченге. Вторият полицай го заобиколи и бавно тръгна към Дъфи, наблюдавайки го съсредоточено.
— Какво означава това? — попита ги той.
— Претърси го! — каза първият. — Сигурно има патлак.
— Грешите — отвърна Дъфи. Беше оставил пистолета си на канапето, докато пренасяше Олга към леглото. Сега беше там, полуприкрит зад една възглавница.
Другият полицай предпазливо мина покрай него, като че ли Уилям беше някакъв див звяр, който би могъл всеки момент да се нахвърли. Щом се озова зад гърба му, той прокара ръце надолу по дрехите му, като го потупваше силно. Накрая отстъпи назад и поклати глава:
— Не носи оръжие — заяви.
— Слушайте, само си губите времето — каза Дъфи.
— Момент — рече първото ченге. — Ти си Дъфи, нали?
— Да — потвърди Уилям.
Двамата го зяпнаха така, сякаш бяха учудени, че си го признава. После второто ченге пристъпи към леглото, за да огледа Олга. Дръпна пеньоара и се втренчи в нея.
— Покрий я, мръсник такъв! — яростно извика Дъфи.
Онзи подскочи.
— Дръж си човката затворена, боклук! — изръмжа той. — Още една остроумна забележка и ще те пребия!
— Мъртва ли е? — попита колегата му и хвърли поглед към кревата.
— Да, този тип е използвал нож.
— Прибрах се и така я заварих — обади се Уилям.
— Чу ли? Прибрал се и така я заварил! — ухили се първият полицай. — Ще дойдеш с нас… Хайде!
— Да не би да ме обвинявате, че съм я убил? — Дъфи не можеше да повярва.
— Бъди благоразумен! — Първото ченге беше влюбено в собствения си глас. — Бяхме предупредени.
Дъфи почувства как някакъв обръч стяга гърдите му.
— Не разбирам — тихо каза той.
— Тази жена е държала пачка спестени пари скрита в дома си и ти си го знаел. Дошъл си при нея и си се опитал да задигнеш балата, но не се е получило. Тогава си й видял сметката и си обърнал къщата с краката нагоре. Сега парите са у тебе. Нали така, Джъс?
Вторият полицай кимна. Той направи крачка към Уилям и пъхна ръка във вътрешния му джоб. Измъкна снопче банкноти.
— Инсценировка, а? — Гласът на Дъфи беше напълно безизразен.
Джъс погледна към него и се засмя.
— Между нас казано, си прав. Зле си избрал на кого да се опъваш, глупако.
— Няма да направите този удар — отвърна Дъфи.
Първият полицай сви рамене.
— Още нищо не знаеш. Сега те чака малка разходка.
— Тук някъде имаше бутилка уиски — рече Дъфи, оглеждайки помещението. — Ще възразите ли, ако се поободря леко?
Джъс прекара върха на своя дебел пръст по вътрешната страна на яката си.
— Ние също ще се поободрим!