Дванадесета глава
Рос закусваше, когато Дъфи вкара колата. Той излезе от канцеларията си, клатушкайки се като гъсок, с издута от храната уста. Поздрави Дъфи с кимване, преглътна и каза:
— Нещо не е наред ли?
Рос винаги очакваше неприятности. Уилям слезе от автомобила и отвърна:
— Таратайката е „гореща“. Дай ми нови номера.
За своите килограми Рос се движеше удивително бързо. Той се върна обратно в канцеларията и се появи с нов комплект регистрационни номера. Дъфи му помогна да ги смени.
— Загазил ли си? — попита го.
— Чуй ме, приятел: не задавай въпроси и не се ослушвай за отговори! Ще купя тази тенекия. Може би няма да ме видиш повече.
Рос повдигна вежди и опря ръце на огромните си хълбоци.
— О’кей — съгласи се той. — Задръж я. Правил си ми услуги преди…
Дъфи извади пачката банкноти и отдели няколко. Пъхна ги в колана на шишкото.
— Купи си с това някоя яхта — рече му. След това се качи отново в колата. Рос провря глава през прозореца.
— Ако ти трябва сигурно убежище, иди в „Бронкс“ на Мадистън Стрийт и кажи на Гилрой, че аз те пращам! — заръча той.
— „Бронкс“ на Мадистън… — повтори Дъфи.
Рос извади главата си от прозореца и огледа улицата.
— Чисто е — съобщи. — Съжалявам, че е станало така…
Уилям се усмихна.
— Аз също — каза. — Но някои ще споделят нашето съжаление!
Той вдигна ръка за поздрав, след което изкара „Буика“ отново на улицата. Мина внимателно по Лафайет Стрийт, прекоси Бродуей по посока на Уошингтън Скуеър и се насочи към Гринидж Вилидж. Паркира пред една дрогерия и влезе вътре.
Няколко мъже се хранеха на бара за бърза закуска и Дъфи се настани на един празен стол. Изяде един сандвич с пиле, като го прокара с три енергични дръпвания от плоското половинлитрово шише, което беше взел от колата. Уискито не беше меко, но сякаш вливаше нов живот. След като приключи със сандвича, се отправи към телефонната кабина и се затвори вътре. Набра номера на „Трибюн“ и поиска да приказва със Сам. Когато Мак’Гайър дойде на телефона, Дъфи рече:
— Сам? Имаш ли някакви новини?
— Трябва да те видя — отвърна му онзи с нисък глас.
— Възможно ли ти е да минеш през „Динти“? Ще тръгна веднага за там — предложи Уилям.
— Да — каза Сам и затвори.
Дъфи излезе от дрогерията, огледа улицата в двете посоки, преди да я пресече, след което се качи в „Буика“. Включи на скорост и подкара към „Динти“. Паркира колата в подземния гараж, взе асансьора до най-горния етаж и поиска самостоятелна стая.
— Дама ли очаквате? — попита обслужващият келнер.
Дъфи поклати глава.
— Пригответе стаята, качете ром, абсент и нещо към тях, както и няколко от сандвичите на клуба. Аз ще чакам долу един приятел.
Малко по-късно Сам се появи във фоайето. Двамата заедно се качиха с асансьора. Никой от тях не обели дума, но Мак’Гайър непрекъснато бършеше ръцете и лицето си с огромна носна кърпа. Влязоха в стаята и Дъфи затвори вратата.
— Да не си превъртял? — рече Сам.
Уилям застана до масата и започна да приготвя напитките.
— Разчуло ли се е вече? — запита.
— Печати се в момента. Бях в централата, когато дойде съобщението. — Сам се опитваше да се държи нехайно, но трепереше като наркоман.
Дъфи наля питиетата от шейкъра и мълчаливо побутна напред едната чаша.
— Намираш се в дяволски трудно положение… — каза Мак’Гайър.
— Постановката е на Анабел — злобно отвърна Уилям. — Тя дърпа конците зад кулисите.
— Какво се е случило, за Бога?
Дъфи пресуши чашата си и незабавно я напълни пак.
— Бяхме се приготвили за заминаване. Аз прескочих до банката, за да прибера бележника. Когато се върнах, заварих къщата преобърната наопаки, а Олга мъртва. Някой негодник я беше пробол с нож. Сигурно не съм бил на себе си. Вместо да грабна телефона и веднага да съобщя за станалото, се суетях безпомощно. Тогава нахълтаха две ченгета. Имаха предварително готова версия. Бил съм убил Олга заради парите й. Те дори „намериха“ мангизите у мене. Единият от тях ми ги пробута — пъхна ръка в джоба ми и се престори на изненадан, като установи, че шумят между пръстите му.