Уилям извади пачката, отдели десет банкноти по десет долара и му ги подаде.
— Ще стигнат за няколко дни — рече.
Гилрой се приближи до лампата, преброи парите, прибра ги в джоба си и се ухили още по-широко.
— Колко дълбоко искаш да се покриеш, мистър? — попита той.
— Като прочетеш вестниците, ще разбереш — каза Дъфи. — Ще ми трябва храна, обилна пиячка и телефон.
Гилрой го поведе през зелената врата, слезе три стъпала надолу, мина през една друга украсена със завеса от мъниста, и го вкара в трета, която се намираше в дъното на оскъдно осветения коридор. Стаята беше малка. В нея имаше легло, маса, две кресла и портативно радио.
— Веднага ще ти донеса кльопачка…
— Достатъчно сигурна ли е тази бърлога? — поинтересува се Дъфи.
Гилрой завъртя очи.
— Напълно. Плащам щедро за протекция. Тук копоите няма да те безпокоят.
Той остави Уилям и затвори вратата след себе си. В ъгъла на помещението, поставен върху ниска масичка, се намираше телефонът. Дъфи хвърли поглед към него, присвил замислено устни. Накрая се приближи и започна да набира.
Позна гласът на Глисън.
— Колко неприятно е, че не се сдоби със списъка, когато пречука приятелката ми! — произнесе той, натъртвайки всяка дума.
Чу въздишка на изумление, докато Глисън си поемаше дъх.
— Ах ти, мръсен мошеник! — заговори на пресекулки той. — Какъв е грандиозният ти замисъл? Току-що се връщам от „Ред Рибън“. Парите бяха у мене, а ти въобще не се появи!
— Стига си разигравал комедии! — прекъсна го Дъфи. — Убил си Олга, а натопи мене. Добре, хитро копеле, това няма да ти се размине!…
— Какво по дяволите, искаш да кажеш? — учуди се Глисън. — Коя Олга?
Уилям гледа стената втренчено в продължение на цяла минута, сетне рече:
— Ще дойда. У тебе ли са още мангизите?
— Разбира се — отвърна Глисън.
После Дъфи затвори.
Влезе Гилрой с бутилка уиски, три шишета джинджифилова сода и чаша.
— Храната ти ще е тук след секунда.
Уилям взе уискито и си наля солидна доза. Направи знак с глава, че се отказва от содата, и жадно отпи. Точно тогава на вратата се почука и мършавият тип прекрачи вътре, носейки табла. Постави я на масата и хвърли поглед на Дъфи, преди да излезе.
Уилям седна и започна да яде. Гилрой се размотаваше наблизо и си играеше с радиото.
— Познавах тази жена — обади се най-накрая той.
Дъфи вдигна очи. Натоварената с храна вилица увисна пред устата му.
— Ами?
— Мисля, че е по-добре да се разкараш — каза Гилрой.
Дъфи отпусна вилицата.
— Какво означава това, дявол да го вземе?
— Олга Шан! Аз я познавах…
Уилям отново хвана вилицата.
— Тя беше прекрасно момиче — рече. — Не съм я убил, ако си се жегнал по този повод.
Гилрой неспокойно се раздвижи. Капки пот покриваха горната му устна.
— Така изглежда! — тонът му беше извънредно враждебен.
Дъфи продължи да се храни.
— Една малка мръсница на име Анабел Инглиш й е забила ножа… — поясни той. — Работата е нагласена. Аз съм съвършено чист.
Гилрой извади носна кърпа и грижливо избърса устните си. Стоеше неподвижен, съзерцавайки своите яркожълти обувки.
Дъфи мълчаливо довърши яденето си. После пийна още от уискито и се облегна назад. Запали цигара и издуха две тънки струи дим през ноздрите си.
— Ако си харесвал тази жена колкото мене, мога да си представя как се чувстваш — рече.
Онзи се поотпусна и застана до масата.
— Рос никога досега не ми е изпращал някой негодник — каза той. — Мисля, че сгреших…
— Е, няма нищо — отвърна Уилям.
— Ще ми се да се заема лично с този въпрос. — Гилрой беше забил поглед в розовите си нокти. — Ако имаш нужда от помощ, аз разполагам с добра команда.
— Трябва да се оправя сам — усмихна се Дъфи.
— Естествено, естествено — закима с глава негърът. — Все пак не може ти да опираш винаги пешкира.
— Ще запомня предложението — рече Дъфи, изправяйки се. — Не е изключено да ми се наложи да се възползвам от него.
Той тръгна към вратата, сетне погледна през рамо.
— Говори ли се вече по улиците за случая?
— Да, горещите клюки са бързи — кимна Гилрой.
На устните на Дъфи се появи тънка, жестока усмивка.