Оня го зяпна напълно объркан. Дъфи поклати глава.
— Очакваше мошеничество, нали? Мисля, че надали ще го задържиш дълго време.
Глисън прекара палец по страниците на бележника, сякаш не можеше да повярва на очите си. Уилям отиде и взе пистолета му, извади пълнителя и го пусна обратно на пода. Затъкна своя „Колт“ в колана си и оправи краищата на жилетката си. Глисън погледна към него.
— Това е първата честна сделка, която ми се случва — констатира той.
Очите на Дъфи все още гледаха сурово.
— Има нещо, което не знаеш. Списъкът няма да остане дълго у тебе. Морган е тръгнал на лов за него.
Глисън се вцепени и се изправи.
— Морган ли? Как, по дяволите, е разбрал?
Дъфи сви рамене.
— Изглежда, че аз се разприказвах прекалено… — рече. — Във всеки случай това си е твой проблем.
Той се насочи към вратата.
— Трябва да уредя някои неща, после ще изчезна.
Глисън стоеше в средата на стаята с бележника в ръка и зяпаше пода. Уилям го стрелна с поглед, вдигна рамене и отвори вратата. На прага беше застанала Анабел с насочен към корема му тридесет и осем калибров револвер.
Дъфи доста енергично вдигна ръце малко над височината на кръста.
— Протегни ги чак до тавана, мухльо! — заповяда тя.
Глисън бързо се приближи и издърпа пистолета на Уилям. Сетне тихо каза:
— Върви назад гърбом!
Дъфи се подчини. Анабел влезе вътре на светло. Лицето й беше силно пребледняло и имаше охлузен, ръбест вид. Приличаше на стогодишна жена, която стои насреща му с преливащи от омраза очи. Глисън пъхна пистолета на Дъфи в задния си джоб, след което пристъпи напред и прибра пачката банкноти от него. Озари го едва доловима усмивка.
— Много лошо!… — подметна той.
Уилям продължаваше да фиксира Анабел.
— По-добре стреляй. Ще те убия, ако ми паднеш! — процеди през зъби с напълно безучастен тон.
— Сядай! — отвърна му тя.
Дъфи седна, защото искаше, а не защото му бяха наредили.
— Включи радиото — обърна се Анабел към Глисън.
Той я погледна, поколеба се, после се запъти към радиото, което се намираше вдясно зад Уилям. Щом Глисън се обърна с гръб, Дъфи видя как Анабел се напрегна. Очите й сякаш се замъглиха и зъбите й се показаха изпод устните. Зяпаше в нея, недоумяващ, сетне изведнъж се досети и нададе вик. Тя стреля два пъти в Глисън. Револверът излая веднъж, още веднъж… Мъжът се изви. Лицето му беше разкривено, очите му — смаяни, невярващи, ужасени. След това се строполи, повличайки радиото със себе си.
— Не мърдай! — рече Анабел, обръщайки револвера срещу Дъфи.
Той остана напълно неподвижен, втренчен в Глисън.
— Бедни нещастнико… — отрони се от изтръпналите му устни.
— Отдавна чаках шанс да се отърва от този боклук заяви Анабел. Изричаше злобно всяка дума.
— За това изпълнение ще те изпекат на стола — хладно каза Дъфи.
— Така ли мислиш? — засмя се тя. — Нима не разбираш? Гледай само как ще запиша всичко на твоя сметка. — Отиде до пистолета на Глисън, който лежеше на пода, и го вдигна. После се отдалечи заднишком от Уилям. — Допада ми перспективата да те застрелям рече му. — Така че направи някакъв опит, ако ти е омръзнал животът…
Анабел старателно избърса тридесет и осем калибровото оръжие в полата си и го подхвърли до трупа.
— Това ще бъде „твоят“ револвер — уведоми го тя, като го държеше на прицел с автоматичния пистолет на Глисън.
— И какво? — ухили се Дъфи.
— Не вдяваш ли? — попита Анабел. — Сега ще те убия. Полицията ще те намери. Гръмнала съм те при самоотбрана, след като си очистил Глисън. Не смяташ ли, че съм хитра?
Уилям тежко се надигна от стола.
— Ти си смахната — безстрастно отвърна той и тръгна насреща й.
Тя изчака да стигне на няколко ярда от нея и тогава дръпна спусъка. Гримасата откриваше зъбите й, а устата й се бе покрила с малки бели мехурчета пяна. „Щрак… щрак… щрак!“ — се разнесе от автоматичния пистолет. В този момент Дъфи го хвана и го изтръгна от нейната ръка.
— Бях извадил пълнителя, преди да дойдеш — спокойно каза той и я зашлеви през лицето с всичката сила, която успя да събере.