Алис се изправи.
— В името Божие, дръж Сам настрани от тази афера! — каза тя с разтреперан глас.
— Извинявай, скъпа — отвърна Дъфи. Обзе го внезапна нежност към нея. — Просто дадох воля на устата си. Направо съм бесен. Един изгонен от работа некадърник… Нали ще забравиш за това?
Алис го гледа в продължение на няколко секунди.
— Съзнавам, че ще се справиш — рече му. — Каниш се да причиниш болка на разни хора, но и теб самия ще наранят. Просто за да задоволиш своята дребнава гордост, своето невзрачно его. Не мога да ти попреча. Когато се умориш от тази игра, ела ни на гости. Но стой по-далече, докато не сложиш край на комбинациите си. В миналото много те обичах… Нали не би ме накарал да те намразя завинаги?
Тя потупа неговата опряна на масата ръка, след което излезе от стаята. Дъфи стоеше и се взираше в затворената врата. После за втори път съблече сакото си. Пристъпи напред и пусна резето. Събу с ритник обувките си и легна на кревата. Пресегна се, за да угаси лампата.
Дълго лежа в мрака, отдаден на размисъл. Накрая произнесе с приглушен глас:
— Някое красиво, горещо местенце с купища жълт пясък… С истински синьо небе и само ние двамата…
Протегна ръка към незаетата възглавница до себе си и лекичко докосна с пръсти хладната ледена материя.
Помещението изведнъж стана неприветливо и пусто.
Четиринадесета глава
Едуин Инглиш беше висок, як мъж, с кръгло месесто лице, синкавобяла коса и студени рибешки очи. Той седеше зад грамадно като самолетоносач бюро, с лениво тлееща пура между късите бели пръсти, и съзерцаваше с празен поглед Дъфи.
Седеше така от може би двадесет минути и го слушаше как говори. Разгледа без никакъв видим интерес бележника, който Уилям подхвърли на писалището. След това отново захапа пурата си и полупритвори очи. Остана в тази поза известно време, загледан през Дъфи в нещо, което висеше на стената зад главата му.
Уилям бе доволен, че му разказа всичко сбито и ясно. Помисли си, че е свършил добра работа. Инглиш извади пурата от устата си и почука върху плота на бюрото с грижливо поддържания си нокът.
— Струва ми се, че бих могъл да ви обвиня в убийство — каза той.
Дъфи се усмихна мрачно.
— А не разглеждате ли нещата от неподходящ ъгъл? — възрази му. — Няма нужда да се тревожите за мене. Проблемът, върху който трябва да се концентрирате, е вашата дъщеря.
— Не съм преставал да се „концентрирам“ върху нея — рече Инглиш.
Дъфи кимна.
— Разбира се, но със сериозност, дето не е и на половината на тази, с която се налага да подходите в момента. Вижте, защо не ме оставите да реша проблема?
— Полицията ще ви задържи — каза Инглиш. — Не, не мисля, че от вас би имало някаква полза.
Уилям се изправи. Тънката усмивка все още не беше слязла от устните му.
— Добре, добре — отвърна той. — Предположих, че ще реагирате по този начин. Ако смятате, че ще поема удара вместо нея, напълно се заблуждавате. Ще отида директно в полицейското управление и ще изчуруликам толкова силно, че ще се чуе чак дотук.
— Нямате никакви доказателства — възпротиви се Инглиш.
Дъфи сви рамене.
— Така смятате вие — рече му. — Разполагам с достатъчно улики, за да кача девойчето три пъти подред на електрическия пържилник.
Другият вдигна ръка.
— Почакайте — каза. — Вероятно ще успеем да измъдрим нещо…
Дъфи се върна при бюрото. Наведе се напред и впери суров поглед в очите на Инглиш.
— Зле водите играта. Нима не осъзнавате, че противниците ви ще си счупят краката от бързане да подведат Анабел под отговорност за предумишлено убийство? Те вече душат около вас и вие го знаете, Инглиш. Един погрешен ход от ваша страна, и се превръщате в аутсайдер. Политиката ви е непопулярна. Нека отбележа, че е дяволски трудна политика при наличието на подобна дъщеричка.
Инглиш бутна назад стола си и се изправи. Дъфи зърна за секунда как рибешките очи добиха тревожно изражение, сетне отново станаха любезни. Усмихна се вътрешно. Разбра, че беше бръкнал в раната.