— Какво предлагате? — попита го другият.
— За начало поохладете ентусиазма на ченгетата. В състояние сте да го направите. Сдобия ли се веднъж с протекция, ще мога да се заема с Морган и да го изкарам от играта. Ще намеря Анабел и ще я настаня в лудница… Мястото й е там.
Инглиш се замисли.
— Ще ви е нужно нещо повече от закрила. Ще ви трябват пари и помощници.
— Бандата на Гилрой е зад гърба ми — отвърна Дъфи.
— Гилрой ли? Да, познавам го. Бива си го, но не е достатъчно „голям“.
Уилям приседна на ръба на бюрото.
— С моя помощ ще стане.
— Ами пари?
— Защо да не предположим, че ще отпуснете малко сухо? Нима не си струва да бъде оправена тази бъркотия?
Инглиш се отправи към вратата.
— Ще видим — рече той. — Предлагам ви да отидем до полицейското управление и да обсъдим нещата с когото трябва.
Дъфи студено го изгледа, като поклати глава.
— Ще го уредите сам — заяви му. — Случаят е прекалено важен за мене, за да рискувам да ме изиграят. Бих изглеждал като невероятен балама, влизайки в полицията, ако изведнъж загубите своята „решителност“.
Политикът сви рамене.
— Имате странен начин на изразяване — отбеляза той. — Но да бъде както искате. Ще ви позвъня.
Дъфи хвърли поглед към часовника на бюрото. Минаваше седем часа.
— Аз ще се обадя. Ще се чуем след един часа. Надявам се, че дотогава ще сте се поразшетали.
Инглиш кимна, после сякаш му хрумна някаква мисъл и каза:
— Къде е Анабел сега?
Уилям сви рамене.
— Последният път, когато я срещнах, призоваваше един недорасъл хомосексуалист да ми надупчи карантиите. Страхотна щерка си имате, нали?
Като се сбогува с Инглиш, Дъфи се качи на „Буика“ и спокойно подкара към клуб „Бронкс“. Остави колата в гаража и се прибра в стаята си.
Изпрати мършавия тип да донесе вестници. Докато го чакаше, си забърка едно силно уиски и запали цигара. Мисълта му свободно се рееше, но непрекъснато се връщаше на Олга. Продължаваше да си я представя как лежи разсъблечена, с кама в гърдите. Опита се да мисли за други неща, но съзнанието му безспирно се въртеше около тази картина.
Зарадва се когато недохраненият влезе и стовари няколко булевардни издания на масата. Дъфи му даде малко дребни пари. След това се зае внимателно да преглежда вестниците. Когато приключи, се облегна назад и запали втора цигара. В тях нямаше нищо за смъртта на Глисън.
Стана, отиде до телефона и набра номера на Анабел. Прекара повече от минута в слушане на сигнала, сетне затвори. Е, значи беше успяла да се измъкне.
После започна да кръжи из помещението, размишлявайки. Недоумяваше дали шайката на Морган й беше видяла сметката и се беше отървала от двата трупа. Мина му през ума, че идеята е добра, но нямаше как да я провери в момента.
Непосредствено преди един часа се появи Гилрой с още двамина мъже.
— Това е Шеп — представи той единия на Дъфи.
Уилям погледна към него и кимна. Помисли си, че Шеп е човек с необикновена външност. Той имаше съвсем малка глава, курдисана на дълга шия, а останалата част от тялото му беше скандално тлъста. Главата просто не съответстваше с трупа. Хрумна му, че творецът на Шеп, изглежда, беше нарушил правилната пропорция и направо бе плеснал първата, попаднала му под ръка. Шулц беше висок, жилест екземпляр с гъста и къдрава черна коса, твърда като телена четка.
— Седнете, момчета. Да пийнем… — покани ги Дъфи.
Те се настаниха смутено, стрелнаха с очи празната маса и накрая него. Мършавият надзърна през вратата и Уилям му рече:
— Донеси ни малко скоч.
Гилрой остана до прозореца.
— Изложих им основната идея — каза той. — Те я харесаха.
— Не си ли ти оня юнак, дето го търсят ченгетата? — попита Шеп с решителен глас.
Дъфи хвърли бърз поглед към Гилрой, който кимна. Тогава отвърна:
— Така е, но няма да е задълго. — Той се надигна, приближи се до телефона и набра някакъв номер. Докато чакаше да се свърже, слабият мъж влезе с уискито. Шулц протегна костеливата си ръка и започна да приготвя питиетата.
— Инглиш ли е? — изрече в слушалката. После запита: — Уредихте ли вече въпроса?
— Не беше лесно, но в момента сте чист. Трябва да припишете този удар някому, но да не бъде… знаете кой! — поясни Инглиш.