— Ако мацето стане агресивно, ликвидирай го…
Шеп потвърди с глава, че е разбрал.
— Страхотно парче е, нали? — После тъжно добави: — Мъчително е да си дебел…
Дъфи го стрелна с периферното си зрение.
— Нямаш представа кога ще стане белята лаконично отбеляза той. — Това женище си е чиста отрова.
Шеп му даде няколко указания за посоката, след което замечтано рече:
— Мисля, че не е лошо да ходи човек с такава сладурана!
Дъфи не отговори. Шофираше бързо. След десетминутно препускане попита:
— Това ли е улицата?
Шеп провря малката си глава през прозореца и се огледа.
— Точно тази е.
Уилям отби до бордюра. Двамата слязоха.
— На кой номер каза, че било?
Шеп порови в джоба си, намери парче хартия, присви очи и рече:
— 1469…
Дъфи се ориентира по близката къща.
— Намира се от другата страна, по-надолу по улицата.
Те прекосиха платното и закрачиха с небрежен вид.
— И двамата са опасни. Трябва да бъдеш внимателен с тях Шеп…
Шишкото се ухили.
— Уплашен съм до смърт… Направо умирам от страх! — каза.
Номер 1469 представляваше една висока, неприветлива жилищна сграда. Дъфи изкачи стълбите пред входа и провери списъка на обитателите.
— Клив Уесън — прочете той. Натисна съседния звънец, изчака да поддаде електронното резе, бутна вратата и влезе. Шеп се дотътри след него.
— Третия етаж! — рече Дъфи, снижавайки глас.
Те бавно се закатериха по стълбището. То беше чисто и широко.
— Добре си живеят тези боклуци, нали? — подметна Уилям.
Дебелакът не обели дума — пестеше силите си. На третия етаж Дъфи извади „Колта“. Държеше го хлабаво в ръката си, която бе отпуснал отстрани. Посочи с глава вратата в дъното на коридора.
— Ето там е — каза той. — Можеш ли да я отвориш?
— Мога да отворя всяка врата — отвърна Шеп. — Ти само стой и гледай. — Движейки се съвсем тихо, шишкото се доближи до вратата, разгледа ключалката, после извърна лице и засия. — Детска работа! — обяви.
— Не се мотай — измърмори Дъфи.
Шеп бръкна в джоба си, измъкна някакъв малък инструмент, вкара го в бравата и завъртя. Чу се как езичето се плъзна с глухо щракване.
— Дай ми две минути преднина и след това ела вътре — прошепна Дъфи в ухото на Шеп.
Той кимна и се дръпна настрани. Уилям полека натисна дръжката, открехна вратата и пристъпи напред. Озова се в неголямо антре, приблизително дванадесет на шестнадесет фута. Насреща му имаше две врати. Тръгна безшумно към тях и се ослуша. Стори му се, че долови говор зад дясната врата. Като вдигна пистолета на височината на кръста си, той я блъсна и нахълта изведнъж. След това попита с ледена интонация:
— Прелъсти ли го вече?
Анабел се извърна. Беше застанала до един диван, върху който лежеше Клив. Лицето му беше изкусно подлепено с лейкопласт. Някой си беше свършил отлично работата. Всичко, което Дъфи бе в състояние да зърне от физиономията на Клив, бяха две изпълнени с омраза очи.
— Не прави никакви опити! Не мърдай! — троснато рече Дъфи.
— Разкарай се оттук! — отвърна хлапакът със странен глас, сякаш имаше трета сливица в гърлото.
Анабел прокара пръсти през косата си.
— Мисля, че си симпатяга — усмихна се тя на Дъфи.
— Седни! — нареди й той.
Влезе Шеп. Спря поглед първо на Клив, сетне на Анабел. Изду бузи и свали шапката си. Тя се беше отпуснала на пода пред дивана.
— Кой е твоят благороден приятел? — прозвуча нейният задъхан глас.
Шишкото грейна и оправи вратовръзката си. Стрелна Дъфи с очи.
— Колко е сладка! — възкликна.
Уилям наблюдаваше Клив. Въпреки че беше облечен, върху него имаше одеяло, което скриваше ръцете му.
— Сложи си ръчичките някъде, където да мога да ги виждам! — рече му.
— Предполагах, че сме приятели?… — намеси се Анабел.
Дъфи леко изви глава.
— Ще дойдеш с мен — каза й той. — Приготвили сме ти дом, където ще се пренесеш.
— Веднага ли? — попита тя.
— Да, веднага! — отвърна Уилям.
Анабел се изправи.
— Дом ли? — рече изненадана. — Какво разбираш под „дом“?