— От което не спечели нищо, нали? — попита Дъфи.
Тя говореше толкова тихо, че той трябваше да се наведе напред.
— Така ми беше писнало от… Мърей… че когато се появи ти… си… помислих, че бих могла… да набедя тебе.
Дъфи драскаше скоростно. Пъхна писалката в ръката й.
— Ще можеш ли? — запита я притеснено.
— Аз… не виждам… — каза Анабел.
Уилям улови ръката й и нагласи перото върху хартията.
— Подпиши се! — подкани я той високо и грубо. Пръстите й изпуснаха писалката, а китката й се изплъзна от ръката му. Уилям се извърна към Шеп и го погледна.
— Ти би ли го преглътнал? — побесня Дъфи. — Това признание е моето спасение, и проклет да съм, ако тя не издъхна в ръцете ми, миг преди да го подпише!
— Лоша работа — отвърна Шеп.
Дъфи се изправи.
— Погледни я — обърна се към шишкото. — Едва ли би открил по-зла жена в цялата страна.
Шеп сви рамене.
— Какво значение има, щом е хубава?
— Добре ли е Клив? — подразни се Уилям.
— Ще отсъства духом още някой и друг час — кимна онзи.
Дъфи хвърли поглед към часовника. Видя, че беше шест без четвърт.
— Хайде, имаме среща. Ще оставим Инглиш да се оправя с тази бъркотия.
Шеп излезе след него от апартамента и го последва надолу по стълбите. Когато стъпиха на улицата, Дъфи рече:
— Морган ще ме намрази до смърт за това изпълнение…
Дебелакът се засмя, докато се качваше в колата.
— Така е — съгласи се. — Дали ще опърлят на стола педито?
Уилям вдигна рамене.
— Възможно е Инглиш да потули всичко. Но бъди сигурен, че ще лепнат нещо на този връткач, за да го приберат на топло.
Тъкмо преваляше шест часа, когато Дъфи залепи „Буика“ до бордюра пред „Белмънт Плаза“.
— Ела с мене — обърна се към Шеп.
Двамата влязоха в оживеното преддверие. В отсрещния край на фоайето зърна Шулц, който четеше вестник. Шулц с нищо не показа, че го е забелязал. Разбра, че все пак е така, по начина, по който мъжът сгъна вестника и го остави бесен и се намръщи срещу Дъфи.
— През някой от близките дни ще си имаш сериозни неприятности — подхвърли дребосъкът.
— Спести си приказките — отвърна му Уилям. — Да се залавяме за работа.
Той се насочи към бара. Малкият тип го последва, оставяйки Джо във фоайето. Шеп го изгледа сияещ, но замълча.
— Какво общо имаш с хората на Гилрой? — попита дребосъкът, щом се озоваха в бара.
Дъфи заби леден поглед в него.
— Скоро ще разбереш — успокои го. — Хайде да свършваме, мръсник такъв…
Джуджето се закиска. То бръкна с ръка под сакото си и извади един плик. Отвори го и изсипа пачка банкноти. Уилям наблюдаваше как ги брои. Двадесет и пет хилядарки. Тогава измъкна бележника и направиха размяна.
— Ами копието? — настоя малчото.
Дъфи се усмихна. Очите му бяха застинали.
— То е за щатската управа.
Дребосъкът мрачно поклати глава.
— Не биваше да го правиш — рече. — Морган ще излезе от кожата си, когато му разкажа.
— Морган нека се такова… — спокойно отвърна Дъфи.
Джуджето отново се захили.
— Това също ще му го предам — пъхна той бележника в джоба си. — Банкнотите са фалшиви — добави след кратък размисъл.
Уилям извади плика и внимателно се взря в една от банкнотите. Стори му се напълно редовна.
— Не думай! — възкликна.
Малкият тип енергично закима.
— Така е. Морган не би платил на отрепка като тебе с истински пари.
Дъфи прибра доларите. Беше му хрумнало нещо.
— О, за Бога! Ама ти тихомълком ли ще ги вземеш, а? — попита онзи.
— Послушай съвета ми и си обирай крушите — рече Уилям.
Дребосъкът го погледна и кимна.
— Ние, разбира се, пак ще се срещнем — сбогува се с извинителен тон.
— По-скоро, отколкото допускаш — каза Дъфи.
Той задържа погледа си върху малкия гангстер, който излезе, следван от Джо, сетне даде знак на Шеп и поръча две ръжени уискита.
Шеп се приближи.
— Получи ли парите? — попита.
Дъфи отдели една банкнота и му я подаде. Мъжът я стрелна с очи, грейна от удоволствие и рече:
— Нима беше толкова лесно, а?