— Тук е — каза.
Шулц се запозна с бравата, наведе се над нея, сетне се отмести назад.
— Влизайте — прошепна им.
Дъфи издърпа „Колта“ от колана си и полека открехна вратата. После прекрачи вътре.
Офисът беше огромен. Покрай стените бяха наредени стоманени картотечни шкафове. Имаше три широки като палуба на самолетоносач писалища. Върху трите секретарски бюра се намираха пишещи машини. Средното беше затрупано с телефони.
— Предполагам, че кабинетът на Морган е отсреща — рече Уилям.
Той отиде до вратата в дъното на помещението и мина през нея. Стаята беше по-малка от външния офис, но бе по-луксозно обзаведена. Заобиколи бюрото и седна. Провери чекмеджетата, но всичките бяха заключени. Погледна към Гилрой.
— Предлагам да не разбутваме нищо. Морган може да разбере. Само ще скрия банкнотите и изчезваме.
— Сигурно има куп мангизи в тази дупка — обади се Шулц. Думите му бяха пълни с копнеж.
Дъфи извади пачката подправени банкноти и ги разстла. Наведе се, взе поставения в рамка календар и махна задното покритие. След това сложи доларите върху календара и върна капака на мястото му.
— Одобрявате ли? — попита.
— Трудно ще ги открият — кимна Гилрой.
— Ще останеш изненадан… — Уилям придърпа телефона към себе си и набра някакъв номер.
Тримата останаха неподвижни, докато апаратът на другия край на линията звънеше. Единствен Гилрой издаваше притеснението си. Големите му очи непрекъснато шареха насам-натам. Оттатък се обадиха.
— Кой е? — рече Инглиш. Гласът му звучеше грубо.
Дъфи заговори провлечено в слушалката.
— Скроих номер на Морган — каза той. — Ако вашите хора се отбият до офиса му рано сутринта, със сигурност ще намерят в какво да го обвинят.
— Къде се намирате?
— Няма значение. Вижте, това е вътрешна информация. Морган държи двадесет и пет бона във фалшиви банкноти, скрити в настолния му календар. Ще успете ли да го заковете?
Инглиш замълча за момент, сетне отвърна:
— Сериозно сте се заловили за работа, а? Ще го пипнем без проблеми.
— В „Морган Навигейшън Тръст Къмпани“… — напомни Дъфи.
— Знам! — Инглиш затвори спокойно.
Уилям бутна телефона настрани и се изправи.
— Да вървим — рече.
Излязоха от канцеларията, като старателно заключиха вратата, и се спуснаха по противопожарната стълба под проливния дъжд. Шеп седеше на мястото си и галеше пистолета си. Качиха се в „Буика“ и Шулц запали мотора.
— Всичко наред ли е? — попита Шеп.
— Отпусни се — отговори му Дъфи и запуши. Морган ще получи доста силен шок утре.
— Инглиш ще се спука да злорадства, че е уличил в нещо това приятелче — обади се от тъмното Гилрой.
Уилям издуха тънка струя дим през ноздрите си.
— Той ще съумее да се справи с Морган — каза. — Ще видите.
— Връщаме се, нали? — рече Шулц.
Дъфи кимна.
— Да-а — потвърди той. — Трябва да поспим.
Когато Шулц пое на изток, Шеп тайничко прошепна на Дъфи:
— Струва ми се, че тази вечер ще имам нужда от жена. Как да ти кажа, просто за да отпразнувам петте бона.
Уилям сънливо кимна. Сети се за Олга.
— Противна нощ да си търси човек мадама, нали? — продължи унило Шеп.
Дъфи изсумтя. Щеше му се оня да млъкне. Шулц само слушаше.
— За Бога, шишко, за какво ти е жена? — закачи го той.
Шеп се усмихна стеснително и Гилрой се намеси.
— Има мангизи, защо да не се позабавлява? Остави го на мира — рече.
Отминаха в мълчание две преки и дебелакът запита Дъфи:
— Не си ли женен?
Уилям леко изви глава, физиономията на Шеп едва се виждаше, напомняйки побита върху раменете му ряпа, докато прелитаха покрай уличните лампи, които осветяваха на равни интервали от време.
— Ти мисли за собствените си проблеми! — студено прозвуча гласът му. — За моите ще мисля аз…
— Прав си — побърза да се извини Шеп. — Не исках да те обидя.
— Инглиш спомена ли нещо за пари, когато разговаряхте? — обади се Гилрой.
Дъфи поклати глава, после си даде сметка, че негърът няма как да го види, и каза: