— Добре — сънливо отговори Дъфи. — Не се обаждай на Сам. Чувствам се във форма, като изключим умората.
Тя го зави с едно тънко одеяло. Уилям се пресегна и улови хладната й ръка.
— Оказах се лош играч — призна й той.
Алис здраво стисна зъби, за да потисне риданието, което се надигаше в гърлото й. Погледна надолу към бледото му измъчено лице и с усилие на волята накара своите треперещи устни да се усмихнат.
— Ти… ти вече си добре — каза тя. — Забрави станалото. Ще видиш, че всичко ще бъде наред.
Остави го да лежи на кревата. Жегата от улицата, която проникваше през прозореца, го накара да се чувства упоен и вял. Пулсирането на раненото място не беше силно. Изведнъж му се прииска да заспи…
Нямаше представа колко дълго е траял сънят му. Можеше да е няколко минути или няколко часа. Събуди се изведнъж с прояснено съзнание, изпълнен със странното предчувствие за близка опасност. Вдигна глава, разходи очи из стаята и ги спря на прозореца. Когато погледът му обхвана рамката на стъклото, Дъфи разбра защо се беше събудил. Джо и дребосъкът бяха застанали на евакуационната стълба и го наблюдаваха. В мига, в който ги забеляза, Джо вдигна прозореца и прекрачи в стаята.
— Видяхме автомобила и просто се отбихме — прошепна.
Джуджето седна върху перваза и кимна на Уилям.
— Търсехме те… — каза то.
— Нали няма да й причините нищо лошо? — посочи с очи към вратата Дъфи.
Джо се ухили.
— Ако остане там — не! — отвърна той с тих глас. — Но влезе ли, чака я изненада…
Дъфи отпусна глава на възглавницата.
— Заключи вратата — рече му.
— Зарежи това, Джо! — спря го дребният тип. — Едва ли ще крещи, щом знае, че жената може да влезе. Той се усмихна на Уилям — леко и непроницаемо.
Биячът се приближи до леглото и дръпна завивката. — Бруталната му физиономия засия, щом забеляза превръзката.
— Ранен ли си? — попита той. — Колко неприятно!…
Дъфи не каза нищо. Само фиксираше гангстера с пламнали очи. Каквото и да правеше Джо с него, Алис не биваше да чуе.
Онзи протегна ръка. Уилям се напрегна, после си даде сметка, че е безполезно и само продължи да гледа Джо в очите. Той сграбчи превръзката с ръка и я откъсна заедно с лейкопласта.
Джуджето се изкиска. Дъфи заби зъби в долната си устна. Беше съвсем блед. От шестте малки ранички започна да капе кръв и да се стича по ребрата му върху чаршафа.
Джо седна до него на леглото.
— Слушай, хитрецо — каза той. — Първо натопи Клив, след това подреди Морган. Доста ти се събра, нали?
— Свършвай!… — процеди през стиснати зъби Уилям. — Само да е бързо!
— Да, Джо, свършвай — обади се малчото.
— Ще ми се да разглобя на части този тип и да видя какво го движи — отвърна онзи.
— Жената ще влезе — напомни му дребосъкът.
Джо се намръщи.
— Ще й разпилея карантиите върху този боклук! — закани се той.
Дъфи лежеше по гръб и гледаше тавана. Лицето и гърдите му лъщяха от пот. Страхуваше се не за себе си, а за Алис. Гангстерът постави огромната си ръка върху гърлото му и стисна. Джуджето се смъкна от перваза на прозореца и пристъпи напред, за да вижда по-добре. Устата му зееше леко отворена. Застана в другия край на леглото с присвити очи и зачака.
— Поеми си малко въздух, смотаняко — рече Джо и отслаби натиска. После отново стегна хватката.
Дребосъкът неочаквано наостри уши.
— Я чуй… — каза.
Другият застина неподвижен. Ръката му леко се отпусна. Единственият шум идеше от глухо тупкащите върху кревата крака на Дъфи — мускулна реакция, над която той нямаше контрол. Откъм външната страна на вратата идеше трополенето на Алис, която сновеше насам-натам, местейки разни съдове.
— Приготвя му обяд — обади се малкият тип.
Джо се захили.
— Той си е загубил апетита вече… Нали, умнико?
От постоянния напън лицето му беше леко зачервено. Внезапно, оголвайки с ръмжене зъбите си, той се хвърли с цялата си тежест напред и зверски стисна.
Джуджето неспокойно пристъпваше от крак на крак. В помещението се възцари абсолютна тишина, с изключение на тежкото дишане на Джо. След това той стана от леглото и протегна дебелите си пръсти.
Малкият тип направи крачка към прозореца, след което рязко отскочи назад.
— Джо…