Вятърът вече се засилва и мята по сградата ледени частици, сякаш множество хищни нокти дращят по нея. Стряска го вой на стоманени кепенци, които се плъзгат по зданието. Но най-лошото е, че когато инстинктивно поглежда към най-близкия прозорец, като че ли вижда лице.
Невъзможно е, разбира се. Това е третият етаж. Игра на светлината по подмятаните от вятъра снежинки. Нерви.
Да. Беше изнервен още от пристигането им тази сутрин. Дори отпреди това…
На минаване забърсва нещата на Дороти от шкафа, намира малък пакет сред собствените си вещи. Разопакова плосък червен правоъгълник с размера на нокътя на палеца си. Навива ръкава си и — пляс! — залепва парченцето от вътрешната страна на левия си лакът.
Транквилантът незабавно се влива в кръвта му. Няколко пъти вдишва дълбоко, след това отлепва парченцето и го пуска в кошчето за боклук. Спуска ръкава си и посяга към сакото си.
Музиката се засилва, сякаш се състезава с поривите на вятъра и с тракането на суграшицата. Отсреща видеоекранът се включва от само себе си.
Лицето. Същото лице. Само за миг. Сигурен е. И после — атмосферни смущения, вълнообразни линии. Сняг. Засмива се.
„Добре, играйте си така с мен, нерви — мисли си той. — Имате всички причини. Но транквилантът ей сега ще ви спипа. По-добре побързайте с веселбата си — скоро ще ви усмирят.“
Видеоекранът превключва на порно.
Усмихната, жената възсяда мъжа…
Картината скача на някакъв безгласен коментатор на нещо си.
Той ще оцелее. Винаги е оцелявал. Той, Пол Плейдж, е рискувал и преди. Но винаги се е справял. Само близкото присъствие на Дороти създава някакво усещане за deja vu, което го смущава. Но няма значение.
Тя го чака в бара. Нека чака. След няколко питиета ще е по-лесно да бъде убедена — ако не стане по-гадна. Понякога и това се случва. Но той на всяка цена трябва да обсъди това с нея.
Тишина. Вятърът спира. Драскането престава. Музиката заглъхва.
Протяжното скърцане. Капаците на прозорците се разтварят над празния град.
Тишина под напълно забуленото небе. Планини от лед обграждат мястото. Нищо не помръдва. Дори видеото е спряло.
Той отскача от внезапна светкавица, която идва от далечен агрегат вляво от града. Лазерен лъч удря възлово място на ледника и предната му част пада.
След няколко мига чува глухия, гърмящ звук на трошащ се лед. Прашна буря се надига като морска пяна в подножието на ледената планина. Той се усмихва на силата, на точното време, на зрелището. Андрю Олдън… винаги на работа, в битка със стихиите, довежда до задънена улица дори самата природа, безсмъртен страж на Плейпойнт. Поне Олдън никога не се поврежда.
Отново тишина. Докато гледа как издуханият сняг се наслоява, усеща, че транквилантът започва да действа. Добре ще е да не трябва пак да се тревожи за пари. Последните две години му струваха много. Беше видял как всичките му инвестиции пропадат по време на Големия провал. Тогава започнаха проблемите с нервите му. Беше станал по-мек, отколкото преди век — тогава млад, мършав авантюрист, стремящ се с всички сили да си изплете кошничката и да й се радва. И бе успял. Сега трябва отново да направи това, макар че този път ще е по-лесно — ако я нямаше Дороти.
Мисли за нея. С век по-млада от него, все още в двадесетте си години, понякога безразсъдна, свикнала с всички най-хубави неща в живота. Има нещо уязвимо в нея, периоди, когато изпада в такава силна зависимост, че той се чувства странно развълнуван. А друг път само адски го дразни. Може би е най-близкото до онова, което е в състояние да обича сега — някакъв случаен раздвоен отговор на това, че е нужен някому. Но тя, разбира се, е обременена, което подхранва известна доза необходима вежливост. Във всеки случай поне докато отново си оплете кошничката. Но нито едно от тези неща не е причина да не я вземе със себе си на пътешествието. То стои над парите и над любовта. То е оцеляване.
Лазерът блясва отново, този път отдясно. Той чака трясъка.
СТАТУЯТА. Позата не е хубава. Лежи простряна в ледена пещера, изглежда като някоя от неудобно разположените фигури на Роден, частично опряна на лявата си страна, десният й лакът е вдигнат над главата, китката виси близо до лицето, раменете са до стената, левият крак е заровен целият.
Облечена е със сив анорак, качулката е паднала назад и разкрива разбъркани тъмноруси кичури. Обута е в сини панталони и на единствения й крак, който се вижда, има черен ботуш.
Покрита е с лед и на многократно пречупената светлина в пещерата това, което се вижда от чертите й, не е неприятно, но не е и смайващо привлекателно. Изглежда на двайсет и няколко години.