— Можеш да ми помогнеш да го следвам?
— Да.
— Добре. Ще приема.
Тя отива до шкафа и го отваря.
— Тук има нещо, което прилича на гривна с разни финтифлюшки.
— Да. Натисни червеното копче.
Тя го натиска. Гласът му сега зазвучава отчетливо от уреда:
— Сложи си я и ще ти покажа пътя.
— Добре.
СНЕГОВЕТЕ. Бели пластове и хълмове, туфи вечнозелени храсти, стърчащи камари камъни, снежни вихрушки, усукани като хълмчета под камшиците на вятъра… Светлина и сянка. Пропукващо се небе. Следи по защитените от вятъра места, а зад тях — гладка равнина.
Дороти продължава опакована и маскирана.
— Изгубих го — мърмори си тя, изгърбена зад огънатото ветроупорно стъкло на жълтата си шейна с аеродинамична форма.
— Право напред покрай онези две скали. Спри на завет до гребена. Ще ти кажа кога да завиеш. Имам сателит над главата си. Ако облаците останат разделени — странно разделени…
— Какво искаш да кажеш?
— Той сякаш се радва на светлината от една-единствена пролука в облачната покривка над целия район.
— Съвпадение.
— Не вярвам.
— Какво друго би могло да бъде?
— Изглежда така, сякаш нещо е отворило врата пред него.
— Компютър мистик, а?
— Не съм компютър.
— Съжалявам, господин Олдън. Знам, че някога си бил човек…
— Все още съм човек.
— Извинявай.
— Има много неща, които бих искал да зная. Вие пристигнахте тук в необичаен сезон. Пол взе със себе си проучвателно оборудване…
— Да. Не е незаконно. Всъщност това е една от атракциите на ваканциите тук, нали?
— Да. Наоколо има много интересни минерали, някои от които — скъпоценни камъни.
— Е, Пол иска още и няма нужда от тълпи наоколо си, докато търси.
— Още?
— Да, преди години тук е направил удар. Кристали на индела.
— Ясно. Доста интересно.
— На тебе пък какво може да ти е интересно?
— Част от работата ми е да предпазвам посетителите. В твоя случай се чувствам особено необходим.
— Защо?
— В предишния ми живот ме привличаха жени като теб. Както физически, така и с всичко останало, доколкото мога да преценя.
Два такта пауза и после той продължава:
— Изчерви се.
— Винаги се изчервявам от комплименти — казва тя. — И имаш адска мониторна система. И как е?
— О, мога да измеря температурата на тялото ти, пулса ти…
— Не, имах предвид как е човек да е като… като теб?
Три такта пауза.
— По някакъв начин богоподобен. В друго отношение — много човешки, почти прекалено. Чувствам силно всичко, което съм бил по-рано. Може би е компенсация или вкопчване в миналото. Освен всичко друго ти ме караш да изпитвам носталгия. Не се дразни. Много ми харесва.
— Бих искала да съм те срещнала тогава.
— Взаимно е.
— Какъв си бил?
— Представи си ме какъвто искаш. Така ще изляза по-хубав.
Тя се смее. Оправя си филтрите. Мисли за Пол.
— А той, Пол, какъв е бил преди?… — пита тя.
— Може би много прилича на това, което е сега, само по-малко шлифован.
— С други думи, не искаш да кажеш?
Следата тръгва нагоре по-стръмна, завива надясно. Тя чува вятъра, но не го усеща. Сива облачна сянка покрива всичко, но нейната/неговата следа е осветена.
— Всъщност наистина не знам — казва Олдън след време — и не бих гадал за човек, на когото ти държиш.
— Галантен си — отбелязва тя.
— Не, само честен — отговаря той. — Може да сбъркам.
Продължават до върха на височината. Дороти дълбоко си поема дъх и затъмнява още повече очилата си срещу внезапното сияние, когато натрошен лед засипва всичко наоколо с парченца като конфети, искрящи във всички цветове на дъгата.
— Боже! — казва тя.
— Или богиньо! — отвръща Олдън.
— Богиня, спяща сред пламъци?
— Не е спяща.
— Тя би била твоята дама, Олдън — ако наистина я има. Бог и богиня.
— Не искам богиня.
— Виждам следите му — водят натам.
— Изобщо не се отклоняват, сякаш той знае къде отива.
Тя ги следва, прекосява склонове като извивки на бледо тяло. Целият свят е покой, светлина и белота. Сега на китката й Олдън тихичко си тананика стара мелодия — тя не е сигурна дали за любов или за бойни подвизи. Разстоянията са изопачени, перспективата — изкривена. Тя открива, че си тананика тихичко заедно с него, докато върви към мястото, където следите на Пол изчезват и навлизат в безкрайността.
ОТПУСНАТИЯТ СТРАЖ ВИСЕШЕ ОТ КЛОНА НА ДЪРВОТО. Моят щастлив ден. Времето… Следата е ясна. Нещата са се променили, но не така драстично, за да не мога да кажа къде е. Светлините! Господи, да! Леден блясък, купчини призми… Само отворът да е още там… Трябваше да взема взрив. Имало е разместване, може би срутване. Трябва да вляза вътре. Да се върна после с Дороти. Но първо да разчистя, да се отърва от… това. Ако тя е още там… Може би е погълната. Това ще е много хубаво, най-хубавото. Обаче рядко става така. Аз… Когато стана. Сякаш не беше. Не беше това. Беше… Беше разместване на почвата. Разпукване, разцепване. Ледени висулки, които звъняха, тракаха, трещяха наоколо. Мислех си, че ще ни затрупат. И двамата. Тя тръгна навътре. Заедно с торбата с находките. Грабнах ги. Само защото бяха по-близо. Можех ли да й помогна, ако…? Не можех. Нима можех? Подът се хлъзгаше. Излизай. Няма смисъл да се случи и на двама ни. Излязох. Тя би направила същото. Не би ли постъпила така? Очите й… Гленда! Може би… Не! Не би могла! Просто не би могла! А аз можех ли? Глупости. След всичките тези години. Имаше миг. Но само миг. На затишие. Ако бях разбрал, че ще настъпи, бих могъл. Не. Избягах. Твоето лице на прозореца, на екрана, в предишен сън. Гленда. Не че не го направих. Пламък на хълмовете. Огън и очи. Лед. Лед. Огън и сняг. Пламтящо огнище. Лед. Лед. И право през леда лежи дългият път. Пожарът е високо горе. Писъкът. Трясъкът. И тишината. Излизам. Все пак. Различно? Не. Не би могло. Само така можеше да стане. Не беше моя вината… По дяволите. Всичко, което можах. Гленда. Напред и нагоре. Да. Дълъг завой. После надолу. Там завой назад. Кристалите ще… Никога вече няма да се върна на това място.