УВИСНАЛИЯТ КЛОН НА ДЪРВОТО ВИСЕШЕ НАД СТРАЖА. Схванах! Мислиш, че не виждам през мъглата? Не можеш да се промъкнеш до мене с тихи котешки стъпки. Също и партньорът ти оттатък пътя. Ще се поразтопя повече близо до основата ти. Много нещо за разчистване се е натрупало тук… Може и да се възползваш от паузата. Да изправиш тези улици. Колко дълго…? Дълго… Дълги крака се разтварят… Много време оттогава. Не е ли странно, че след толкова много години желанието може да надживее осъществяването? Неестествено. Това време. Нещо като духовна пролет… Протегни онези лъчи. Изгори. Разтопи се в горещите ми ръце с червени пръсти. Отстъпи. Аз го казвам. Аз съм господарят тук. Разчисти този двор. Отпуши онзи канал. Остави ме да те сграбча. Разтопи се. Изгори. Аз властвам тук, богиньо. Оттегли се. Имам по една бомба за всяка ледена кула, светлина за всеки мрак. Тук стъпвай внимателно. Усещам, че започвам да те опознавам. Виждам подписа ти сред валмата облаци и мъгла, откривам ледените ти кичури сред бушуващия вятър. Твоите форми лежат очертани навсякъде около мен, бели като сияеща смърт. Ние си дължим една среща. Нека облаците да се вият на спирали, ледът да звъни, земята да се вълнува. Аз бързам да те срещна — смърт или дева — в кристалните зали на хълмовете. Не тук. Дълго, бавно падане, ледена фасада, сгромолясване. Размекване. Пак… Разбрах!
СТРАЖЪТ БЕШЕ ЗАМРЪЗНАЛ ВЪВ ВЕЧНИЯ ЛЕД. Наежвам се, барабаня. Вече идвам. Случайно. Случайно. Слушай! Дрозд. Разпукни се. Разчупи се. Разцепи се. Разкрий се. Идвам. Отвъд леда на световете, които съм познавала. Връщам се. Той. Дрозд. Духът, движещата сила. Да проправя пътя. Ела! Няма да преча на срещата. Приеми я. Разтвори се. Успокой облаците, обуздай вятъра. Никой да не смее да се противи на преходното ти завръщане, моя убийствена любов. Сякаш беше вчера. Шепа камъни… Ела с песен, зареден от топлите места. Гледах непроменените ти черти. Проправям пътя. Ела при мене. Недопуснат до съединяването. Аз… Опасала глобуса, събуждала съм се навсякъде, за да те срещна. Освен тук — тук, на това специално място, подчертавам; помни движещата сила на мястото, откъдето започна всичко, мой Пол с кървави ръце, моя любов, ти зовеш, завърнал се за последно сбогом, ледена целувка, огнено докосване, сърцето замира, кръвта застива, душата замръзва, прегръдка към света и моята омраза към твоето изплъзващо ми се тяло, неуловимо цяла дълга година. Ела на мястото, където то е чакало. Отново се раздвижвам, ток пробягва по гръбнака ми, зад замръзналите ми очи, чакам и се стоплям. При мене. При мене. Сега. Чуруликай и щракай с пръсти, настръхвай, барабани. Плазовете драскат по снега, по сърцето ми. Режи.
ПОКЛОНЕНИЕ. Той се отклонява, завива, бави се сред разръфаните издатини — паднал лед, натрупан на купчини лед — в полята, където планина и ледник се борят в забавен каданс под акомпанимента на случайни пукащи и звънтящи звуци, удари, тътнежи и потракването на духаните от вятъра ледени кристали. Тук повърхността е и нацепена, и твърде неравна. Пол изоставя шейната си. Закрепва за колана пакета си, закотвя шейната и тръгва пеша.
Отначало върви бавно и внимателно, но старите му рефлекси се възстановяват и скоро тръгва по-бързо. Докато се придвижва от ярката светлина в сянка, минава покрай ледени форми като гротескни статуи от стъкло. Склонът се е променил, не е такъв, какъвто го помни, но чувства, че е на прав път. И надолу, надолу, и надясно…