— Аз съм… щастлив… че си… оживяла…
Тя се смее бавно, сухо.
— Наистина ли, Пол? Как е възможно, след като ме остави да умра?
— Нямах избор, Гленда. Не можех да те спася.
— Можеше. Ти предпочете камъните пред моя живот.
— Не е вярно!
— Дори не се опита. — Ръцете помръдват отново, този път не така отсечено. — Ти дори не се върна да прибереш тялото ми.
— Каква полза щеше да има? Ти беше мъртва — или поне си мислех, че беше.
— Точно така. Ти не знаеше, но във всеки случай избяга. Аз те обичах, Пол. Бих направила всичко за тебе.
— Аз също държах на теб, Гленда. Щях да ти помогна, ако можех. Ако…
— Ако? Не ми говори с «ако»-та. Знам какъв си.
— Обичах те — казва Пол. — Съжалявам.
— Обичал си ме? Никога не си ми го казвал.
— Това не е нещо, за което лесно се говори. Нито дори се мисли.
— Покажи ми го — настоява тя. — Ела тук.
Той гледа встрани.
— Не мога.
Тя се смее.
— Каза, че си ме обичал.
— Ти… ти не знаеш как изглеждаш. Съжалявам.
— Глупак! — Гласът й става суров и властен. — Ако го беше направил, щях да пощадя живота ти. Щеше да ми покажеш, че може и да е имало някаква мъничка капчица привързаност. Но ти ме излъга. Само си ме използвал. Никога не те е било грижа за мен.
— Несправедлива си!
— Аз ли? Наистина ли? — Някъде отблизо се дочува звук на течаща вода. — Ти ми говориш за несправедливост? Мразех те, Пол, мразех те почти цял век. Когато ми останеше време и не управлявах живота на тази планета, аз те проклинах. Пролетно време, когато отмествах съзнанието си към полюсите и позволявах на част от себе си да сънува, кошмарите ми бяха свързани с тебе. Тук-там те всъщност донякъде объркват екологията. Чаках. И сега ти си тук. Не виждам нищо, което би могло да те оправдае. Ще те използвам, както ти използва мен — да те унищожа. Ела при мене!
Той усеща, че някаква сила навлиза в тялото му. Мускулите му потрепват. Нещо го поставя на колене. Остава в това положение много дълго, после я съзира, докато тя бавно се изправя, измъква подгизнал крак от пукнатината, в която е бил прикован. Беше чул течащата вода. Тя някак бе разтопила леда…
Тя се усмихва и вдига сивкавите си ръце. Множество тъмни нишки се простират от освободения й крак надолу към пукнатината.
— Ела! — повтаря тя.
— Моля те…
Тя поклаща глава.
— Някога беше толкова пламенен. Не мога да те разбера.
— Ако се каниш да ме убиеш, убий ме тогава, по дяволите! Но недей…
Чертите й се размиват. Ръцете й потъмняват и се втвърдяват. След миг тя се изправя пред него такава, каквато беше преди век.
— Гленда! — извиква той и става на крака.
— Да. Сега ела.
Той прави крачка напред. После — втора. След малко я държи в ръцете си, навежда се да целуне усмихнатото й лице и казва:
— Ти ми прощаваш…
Лицето й се набръчква, когато той я целува. Мъртвешко, провиснало, отново бледо, то се притиска към неговото.
— Не!
Той се опитва да се измъкне, но прегръдката й е нечовешки силна.
— Сега не е време да спираш — казва тя.
— Кучка! Пусни ме! Мразя те!
— Знам, Пол. Омразата е единственото ни общо нещо.
— Винаги съм те мразел. — Той продължава да се опитва да се изтръгне от прегръдката й. — Винаги си била кучка!
Тогава усеща студените нишки на чуждата власт, които отново влизат в тялото му.
— Тогава удоволствието ми ще бъде толкова по-голямо — отговаря тя, а ръката му се протяга да разкопчае анорака.
ВСИЧКО ОТГОРЕ. Дороти се бори със заледения склон, след като е паркирала шейната си до шейната на Пол. Вятърът я блъска, хвърля по тялото й кристали като мънички куршуми, но то продължава да се съпротивлява. Облаците над нея пак са се затворили. Към нея бавно се придвижва бяла завеса.
— Тя го дочака. — Гласът на Олдън надвива зловещия писък на вятъра.
— Да. Лоша ли ще бъде?
— Много зависи от вятъра. Скоро обаче трябва да се подслониш някъде.
— Виждам пещера. Чудя се дали е тази, която търсеше Пол.
— Ако трябва да гадая, казвам «да». Но точно сега това няма значение. Влизай там.
Когато тя най-после стига до входа, трепери цялата. След няколко крачки навътре задъхана опира гръб о ледената стена. Тогава вятърът сменя посоката си и стига до нея. Тя се оттегля навътре в пещерата.
Чува глас:
— Моля те… недей.
— Пол! — вика тя.
Отговор няма. Тя бърза.
Протяга ръка и успява да се задържи на влизане в залата. Зърва Пол, некрофилски прегърнал похитителката си.