— Знам. Виж какво, ще го следвам, независимо дали го одобряваш или не. Защо тогава просто не ми кажеш къде държите онези шейни?
— Много добре. Ще направя дори нещо повече. Ще те водя.
— Какво имаш предвид?
— Моля за една услуга, която всъщност ще ти бъде от полза.
— Казвай.
— В шкафа за екипировка зад теб ще намериш дистанционна сензорна гривна. При това за двустранна връзка. Носи я. Тогава ще мога да бъда с теб. За да ти помагам. Може би и да те защитавам.
— Можеш да ми помогнеш да го следвам?
— Да.
— Добре. Ще приема.
Тя отива до шкафа и го отваря.
— Тук има нещо, което прилича на гривна с разни финтифлюшки.
— Да. Натисни червеното копче.
Тя го натиска. Гласът му сега зазвучава отчетливо от уреда:
— Сложи си я и ще ти покажа пътя.
— Добре.
СНЕГОВЕТЕ. Бели пластове и хълмове, туфи вечнозелени храсти, стърчащи камари камъни, снежни вихрушки, усукани като хълмчета под камшиците на вятъра… Светлина и сянка. Пропукващо се небе. Следи по защитените от вятъра места, а зад тях — гладка равнина.
Дороти продължава опакована и маскирана.
— Изгубих го — мърмори си тя, изгърбена зад огънатото ветроупорно стъкло на жълтата си шейна с аеродинамична форма.
— Право напред покрай онези две скали. Спри на завет до гребена. Ще ти кажа кога да завиеш. Имам сателит над главата си. Ако облаците останат разделени — странно разделени…
— Какво искаш да кажеш?
— Той сякаш се радва на светлината от една-единствена пролука в облачната покривка над целия район.
— Съвпадение.
— Не вярвам.
— Какво друго би могло да бъде?
— Изглежда така, сякаш нещо е отворило врата пред него.
— Компютър мистик, а?
— Не съм компютър.
— Съжалявам, господин Олдън. Знам, че някога си бил човек…
— Все още съм човек.
— Извинявай.
— Има много неща, които бих искал да зная. Вие пристигнахте тук в необичаен сезон. Пол взе със себе си проучвателно оборудване…
— Да. Не е незаконно. Всъщност това е една от атракциите на ваканциите тук, нали?
— Да. Наоколо има много интересни минерали, някои от които — скъпоценни камъни.
— Е, Пол иска още и няма нужда от тълпи наоколо си, докато търси.
— Още?
— Да, преди години тук е направил удар. Кристали на индела.
— Ясно. Доста интересно.
— На тебе пък какво може да ти е интересно?
— Част от работата ми е да предпазвам посетителите. В твоя случай се чувствам особено необходим.
— Защо?
— В предишния ми живот ме привличаха жени като теб. Както физически, така и с всичко останало, доколкото мога да преценя.
Два такта пауза и после той продължава:
— Изчерви се.
— Винаги се изчервявам от комплименти — казва тя. — И имаш адска мониторна система. И как е?
— О, мога да измеря температурата на тялото ти, пулса ти…
— Не, имах предвид как е човек да е като… като теб?
Три такта пауза.
— По някакъв начин богоподобен. В друго отношение — много човешки, почти прекалено. Чувствам силно всичко, което съм бил по-рано. Може би е компенсация или вкопчване в миналото. Освен всичко друго ти ме караш да изпитвам носталгия. Не се дразни. Много ми харесва.
— Бих искала да съм те срещнала тогава.
— Взаимно е.
— Какъв си бил?
— Представи си ме какъвто искаш. Така ще изляза по-хубав.
Тя се смее. Оправя си филтрите. Мисли за Пол.
— А той, Пол, какъв е бил преди?… — пита тя.
— Може би много прилича на това, което е сега, само по-малко шлифован.
— С други думи, не искаш да кажеш?
Следата тръгва нагоре по-стръмна, завива надясно. Тя чува вятъра, но не го усеща. Сива облачна сянка покрива всичко, но нейната/неговата следа е осветена.
— Всъщност наистина не знам — казва Олдън след време — и не бих гадал за човек, на когото ти държиш.
— Галантен си — отбелязва тя.
— Не, само честен — отговаря той. — Може да сбъркам.
Продължават до върха на височината. Дороти дълбоко си поема дъх и затъмнява още повече очилата си срещу внезапното сияние, когато натрошен лед засипва всичко наоколо с парченца като конфети, искрящи във всички цветове на дъгата.
— Боже! — казва тя.
— Или богиньо! — отвръща Олдън.
— Богиня, спяща сред пламъци?
— Не е спяща.
— Тя би била твоята дама, Олдън — ако наистина я има. Бог и богиня.
— Не искам богиня.
— Виждам следите му — водят натам.
— Изобщо не се отклоняват, сякаш той знае къде отива.
Тя ги следва, прекосява склонове като извивки на бледо тяло. Целият свят е покой, светлина и белота. Сега на китката й Олдън тихичко си тананика стара мелодия — тя не е сигурна дали за любов или за бойни подвизи. Разстоянията са изопачени, перспективата — изкривена. Тя открива, че си тананика тихичко заедно с него, докато върви към мястото, където следите на Пол изчезват и навлизат в безкрайността.