Четири часа, три кафета еспресо и един пакет с чипс „Ахой!“ по-късно щурмувах Уест Лоуинг. Минах през целия град за по-малко от десет минути. Не беше точно метрополис. Завих обратно и тръгнах отново през него, обикаляйки кварталите и следвайки виещите се пътища из покрайнините. Не знаех какво търся. Знак. Какъвто и да е — съвсем буквален, като например „Завийте наляво за Ривърс Едж“ или метафоричен — като горящ храст или светкавица, която да ме насочи в правилната посока.
Две минути по-късно отново бях извън града. Отбих встрани от пътя, опрях чело върху волана и блъснах с длани по таблото.
— Настасия, ти си идиотка. Ти си тъпа, шибана идиотка, която си е заслужила всичко това.
Всъщност си бях заслужила много по-лоши неща, но по принцип гледам да не се осъждам прекалено строго.
След няколко минути, прекарани в размисъл, излязох от колата и тръгнах към гората край пътя. От известно време не бяха минавали други коли. Когато навлязох достатъчно навътре сред дърветата, за да не ме забележи някой от пътя, коленичих и поставих разтворените си длани върху земята. Произнесох няколко думи, толкова стари думи, че звучаха като поредица от несвързани срички. Думи, които са били древни още когато съм се родила.
Думи, които разкриват скритите неща.
Това беше едно от малкото заклинания, които знаех. Не можех да си спомня последния път, когато го бях използвала. Дали не беше през деветдесетте, за да си открия ключовете?
Затворих очи и след минута изплувалите в мрака зад клепачите ми изображения започнаха да се проясняват. Видях път, завой, силуета на яворово дърво с листа, обагрени в есенни краски. Видях къде трябваше да отида.
Поех си дълбоко дъх и се изправих. Нападалите клонки и листа там, където бях опряла дланите си, се разпадаха на прах. Детелините бяха изсъхнали, умираха, след като мъничкото ми заклинание беше изсмукало живота от клетките им. Два отпечатъка от разруха бележеха местата, от които бях извлякла силата си. Защото това е начинът, по който ние, безсмъртните, го правим — за да използваме магика, ние изтръгваме силата от нещо друго. Или поне повечето от нас го правят по този начин.
Върнах се в колата и поех отново по виещите се пътища, които водеха във и около малкото градче. Започнах да се оглеждам внимателно, опитвайки се да почувствам къде се намирам. Знаех, че съм минала оттук преди едва десет минути, но този път оглеждах всяко дърво, всеки черен път.
Тогава го видях: необозначен път, явор, пламтящ от цветове, чиито широки клони се разделяха във формата на буквата V, сякаш преди години дървото е било ударено от мълния. Завъртях волана. Мъничката ми кола под наем се раздруса, когато стъпи върху неасфалтирания път — обзалагам се, че щеше да бъде почти невъзможно да се мине оттук, ако паднеше сняг. Започна да ми става хладно, така че усилих парното. Кофеинът и захарта бушуваха из кръвта ми и внезапно бях завладяна от мисълта колко чудовищно абсурдно бе това, което правех.
Аз бях полудяла. Това беше най-тъпото нещо, което някога бях измисляла. Предполагам, че подобни мисли бяха неизменна част от обзелата ме паника и от нервния ми срив.
Рязко спрях колата и положих глава върху ръцете си на волана. Бях изминала целия този път, за да търся жена на име Ривър. Това беше пълна идиотия. Какво си бях въобразила? Трябваше да обърна, да върна колата и да се прибера у дома. Където и да решах, че ще бъде домът ми този път.
Кога бях срещнала тази Ривър? Някъде около 1920 година? 1930? Всичко, което си спомнях, беше лицето й, гладко и загоряло от слънцето, както и ръцете й, силни и нежни. Косата й беше сива, нещо много необичайно за безсмъртен. Иносенсио тъкмо бе потрошил първата си кола и като казвам това, имам предвид наистина първата. В смисъл, че тези машини тъкмо бяха изобретени.
Дали не беше през… 1929 година? Да, това ми звучеше правдоподобно. Иносенсио си беше купил наистина прекрасен Модел А с прашносин цвят. Това беше една от първите коли Модел А, които от „Форд“ бяха докарали във Франция. Инси я имаше от няколко седмици и се бяхме забили с нея в някаква канавка по пътя край Реймс. Друга кола спря, за да ни помогне. Беше нощ. Аз бях излетяла през предното стъкло и се бях приземила насред канавката. Цялото ми лице беше нарязано — това се бе случило, преди да се появят обезопасените стъкла или предпазните колани. Беше кучешки студ.