— Не ви ли е хрумвало да си вземете съдомиялна машина? — попитах Ривър, когато ми донесе поредната купчина чинии. — Индустриалните модели могат да измият всичко това за две минути.
Прокарах малката си четка по повърхността на една чиния, след което я потопих в сапунената гореща вода. Бях забравила да си сложа гумени ръкавици (хайде сега всички заедно да кажем; Ама разбира се! става ли?) и ръцете ми бяха напукани и зачервени. Това бяха ръце на — примерно — шведски рибар. На мъж. На старец. Замислих се за нежните, бели и женствени ръчички на Нел с перфектно поддържан маникюр и в стомаха ми се надигна горчилка.
Ривър се усмихна и ме погали по шията.
— Знам колко е важно за теб да пестиш време. Защото то никога не ти достига.
Изсумтях и тя се разсмя.
Ако трябва да бъдем сериозни, цялата отминала седмица беше гадна. Нел навлизаше в изцяло нова фаза от войната си с мен. Не можех да избия Рейн от мислите си и непрекъснато преживявах кошмарните си спомени с него едновременно като разрушителя на детството ми от миналото и като разрушител на спокойствието ми от настоящето. Спомнях си разгорещените ни целувки, спомнях си колко беше ужасен, когато ме разпозна. Той се страхуваше от мен не само защото бях „лошо момиче“, което можеше да го въведе отново в грях, но и заради ролята, която той и семейството му бяха изиграли в живота ми. Неговите минало и настояще също се сблъскваха.
Старият Мак беше нетърпим. Чувствах се зле едновременно заради Мериуедър и Дрей. Беше зима, най-омразният ми сезон на безкраен студ, сняг и лед, когато слънцето изгряваше късно и залязваше рано. Защо Ривър не се беше установила на Бахамите например? Нима не можеше да спасява изгубени души и там? Можеше. И беше избрала да не го прави.
— Може би просто не мога да го направя.
Дори не осъзнах, че съм го казала на глас, докато Ривър не се обърна и попита:
— Какво?
Е, вече не можех да си върна думите назад, така че беше по-добре да излея всичко. Затърках яростно чинията.
— Мия чинии, кълват ме кокошки, тормозят ме двулични кучки и се сприятелявам с хлапета, чийто живот е по-нещастен и от моя. А, да — освен това си купонясвам с психопата, който е убил родителите ми. Колко по-скапано би могло да бъде?
Ривър ме погледна.
— Виж, не ме бива за безсмъртно момиче скаут — казах уморено. — Всичките тези уроци, приемането на миналото и моята същност, цялата тази дружелюбност и спретнатост — това не съм аз.
Ривър не каза нищо и след минута усетих как се сковавам от мисълта какво ще зърна в очите й. Разочарование? Вдигнах поглед и видях там… не бях съвсем сигурна. Съчувствие?
— Какво искаш? — попита ме тя нежно.
— Искам да се почувствам по добре — отвърнах, както бях отвърнала и преди. — Да не ме боли.
— Не… какво искаш в действителност?
Стиснах зъби.
— Искам да… не се чувствам като пълна отрепка. Да знам, че от съществуването ми има смисъл.
— Не — настоя тя. — Какво искаш в действителност?
Исках да крещя и да разбия тази чиния в каменния ръб на мивката.
— Искам да не бъда изпълнена с мрак — прошепнах. Никога досега не го бях произнасяла гласно.
Ривър не каза нищо, но аз останах с впечатлението, че това все още не е правилният отговор. След няколко секунди тя ме погали по главата и си тръгна.
Ако Нел беше влязла в кухнята в този момент, щях да й строша чинията в главата.
Вместо това останах сама и приключих с миенето на проклетите чинии. После се качих горе, направих заклинанието си за заключване на врати, легнах в леглото си с дрехите, изпих си чая и плаках, докато не заспах.
Двайсет и девета глава
Следващият ден беше неделя. Задачата ми беше да се погрижа за два от конете. Бяха ми разпределили Сорел и Титус. Сорел беше изящна дребна кобилка, която се използваше само за езда. Титус пък беше едър ирландски товарен кон, когото от време на време впрягахме в каруци или двуколки. И двата коня бяха прекрасни животни, търпеливи и спокойни, за разлика от кокошката от ада например.
Завързах Сорел и започнах да я търкам с гуменото чесало. Тя пръхтеше в косата ми, докато я почиствах от мръсотията и опадалата козина.
Конете. Дори не знам откъде да започна, ако тръгна да говоря за тях. Невъзможно е да се опише колко важна роля са играли в живота на хората допреди буквално стотина години. В продължение на хилядолетия конете и кравите са били това, благодарение на което човешката раса е оцеляла. Благодарение на тях хората са пътували, пренасяли са тежки товари или са обработвали достатъчно земя, за да изхранват семействата си. Един от периодите, когато бях живяла в Англия, в средата на осемнайсети век или някъде там, направо бях полудяла на тема коне. Яздех всеки ден, купувах си най-различни породи, имах изработени по поръчка седла. За съжаление обаче и тези прекрасни животни като всичко друго на този свят рано или късно умираха.