Така или иначе, мисля, че преодолях тази си страст. В момента предпочитах да избягвам конете. Умните им очи бяха способни да прозрат истината под пластовете глупости, също като тези на кучетата, котките и малките деца. Гледам да стоя настрана от всички тях. Да не говорим, че миризмата на кон събужда в мен адски много спомени по начина, по който успяват да го сторят единствено миризмите. Понякога мога да се намирам в абсолютно същата сграда или да наблюдавам позната гледка от някой мост и не мога да си спомня нищичко, освен че съм била на това място и преди. Ако споменът е придружен с миризма обаче, всичко нахлува обратно в съзнанието ми до най-малкия детайл. Ароматът на печени фъстъци в Манхатън. Уханието на Средиземно море в Ментон. Прясно окосената трева в Канзас. Снегът в Исландия. Намачканото грозде в Италия. Изпечените байганети с кафе в Ню Орлиънс.
И конете, разбира се.
Сорел удари леко по земята с предното си ляво копито, докато аз всячески се опитвах да не мисля за сеновала на някакви си три метра над мен. За няколко минути бях щастлива там горе. Първо чесалото, после малката четка, след това голямата четка и накрая кърпата. Накарах я да си вдигне копитата, почистих калта под подковите и бях готова. Докато я отвързвах, тя подуши косата ми. Дъхът й беше топъл и ухаеше на сено.
— Добре, конче — промърморих и я вкарах обратно в нейното отделение.
Титус беше по-голям и по-тежък, но беше същинско пони в сравнение с першероните или шаирските коне32.
Завързах го и взех чесалото във вече болящата ме дясна ръка.
Бойни коне.
Баща ми имаше такива. Не бяха огромни и тежки като онези в Европа, които трябваше да носят мъж и бронята му с общо тегло от двеста килограма. Въпреки това бяха едри и силни коне, създадени за битки. Децата не трябваше да се приближават до тях. Той също така имаше и коне, които наричаха „дамски“ — по-дребни, по-леки и обикновено женски, те бяха за мен, майка ми и по-малките ми братя и сестри. За първи път ме качиха на кон, когато бях на три годинки. По времето, когато бях на шест, вече яздех съвсем сама и имах своя собствена кобила — нямам представа как точно се изписва староисландското й име, но в превод означаваше „морска звезда“ заради странния й белег. Трябваше да яздим бавно и внимателно, докато излезехме от двора на замъка и се спуснехме по пътеката до каменистия бряг. Там заедно със сестрите и по-големите ми братя се упражнявахме да се изправяме върху седлото, като задържахме юздите с една ръка, а другата протягахме драматично във въздуха над главите си. Тогава смятахме, че това изглежда невероятно смело и предизвикателно.
След като изгубих всичко и заживях с осиновителите си, които ме омъжиха за Асмундур, баща му ни подари малка товарна кобила като сватбен подарък. Това беше кралски дар — наш собствен кон! В превод името й би било нещо от сорта на Мъхливка, наричахме я така заради вида на гривата и опашката й. Тя беше дребничка, но много силна и смела, а освен това се трудеше здраво. Обичах я, въпреки че никога не успях да я пояздя — когато не работеше, трябваше да си почива. После Асмундур почина и именно Мъхливка изтегли ковчега му до гробищата. Мъничката Мъхливка теглеше каруцата с ковчега, а ние крачехме отзад.
След това ми се наложи да продам Мъхливка — не можех да си позволя прехраната й през зимата, пък и сама нямаше как да поддържам дори съвсем мъничка ферма. Освен това, ако останех в онова село, не след дълго щяха да ми намерят нов съпруг. Бях млада и здрава вдовица — направо страхотна оферта. Така че продадох Мъхливка, събрах толкова багаж, колкото можех да нося на гръб, и се сбогувах с мащехата, и семейството на Асмундур, които изобщо не искаха да заминавам. По-късно осъзнах, че те имаха още един син, който бе едва на четиринайсет по онова време, но след някоя и друга година щеше да бъде съвсем естествено да се омъжа за него.
32
Относително плосък скъпоценен камък, който е оформен с едно гладко куполообразно полирано лице, за разлика от фасстирнните (шлифовани) камъни, които имат множество равнинни повърхност на лицевата си страна. — Б.пр.