Стигнах до следващия голям град, Аелфдинг, в пълната със сено каруца на съседите. Пътувахме през целия ден и част от нощта. Плаках през целия път, отчасти заради бедничкия Асмундур, но най-вече заради прелестната, безстрашна и силна малка Мъхливка, която не видях никога повече и усещах болезнената й липса над петдесет години.
В Аелфдинг потърсих майка Берглинд, която живееше в таванската стаичка над една конюшня и си изкарваше прехраната, като тъчеше груби ленени платове за престилки и подобни неща. Тя беше много стара и почти сляпа, на практика работеше опипом на стана си. Трябваше да се приближа съвсем близо, за да може да ме види. Тя присви очи и наклони глава. Бях се променила — сега бях на осемнайсет години, жена и вдовица, а последния път, когато ме беше видяла, бях на десет. Въпреки това тя ме позна и уплашено се отдръпна назад.
— Какво искаш, дете? — попита.
— Помниш ли ме? Аз бях… сираче, а ти ме даде на едно семейство фермери в долината. Гунар Одурсон?
Тя се поколеба, докато ме оглеждаше с присвитите си очи, сякаш се чудеше дали да отрече, или да признае.
— Така е — промърмори с нежелание най-сетне.
— Домът на семейството ми беше близо до Хеолфдавик. Знаеш ли дали там все още живее някой?
Старицата се огледа, сякаш се страхуваше, че някой може да ни подслушва. Изглеждаше разтревожена от посещението ми. Искаше ми се да й благодаря, задето ми бе намерила осиновители, но виждах, че няма търпение да се махна от дома й.
— Там няма никого — отсече тя.
— Не са ли останали хора в селото? — настоях.
— Не! Там не живее никой! — каза тя ядосано, след което ми обърна гръб и закуцука към пейката пред стана си.
Не знаех какво да кажа, а и бях смутена от поведението й. Така че просто си тръгнах, без да се сбогувам, и забързах надолу по тесните полегати стъпала.
Предполагам, че беше съвсем естествено да се върна. Още повече че не беше толкова далеч, колкото си мислех — когато бях малка, разстоянието между бащиния ми хрокур и Аелфдинг, а оттам до фермата на Одурсонови ми се бе видяло огромно. Сега обаче го изминах за около шест часа.
По някое време пътят стана по-тесен и кален, с дълбоки коловози. Помнех го съвсем бегло, защото бях минавала по него едва няколко пъти, но в откъслечните ми спомени той бе далеч по-широк, равен и оживен. На някои места дори бе препречен от храсталаци и ми се налагаше да си пробивам път през тях, за да продължа напред. Някога това беше главният път между Хеолфдавик и Аелфдинг, който минаваше през земите на баща ми и нашето село. Беше странно, че вече никой не го използваше.
За малко да пропусна отклонението към земите на баща ми. Видях няколко камъка сред високата трева и след секунда осъзнах, че някога това е била портата към селото ни. Тръгнах надолу по пътя и след половин час, когато краката ми вече бяха изранени, а раменете ме боляха от тежестта на торбата със скромните ми притежания, видях бащиния си замък.
Когато бях малка, той бе обграден с каменни стени, високи може би три метра и половина и дебели към четири при основите си. Сега пред погледа ми се разпростираха единствено каменни отломки.
В онези времена всяко поселище с повече от четири или пет колиби беше оградено със стена, за да се предпази от нападенията на варварите. Не че стените можеха да ги спрат — всъщност нищо не можеше да ги спре — но поне ги забавяха малко. Нашето село бе обградено от стената, през останките от чиято порта бях минала, а вътре бяха къщите, колибите и малките парчета земя, където хората държаха козите, прасетата или овцете си, като се намираше и някой друг кон. Имаше и зеленчукови градинки. На върха на хълма бе разположен семейният ни… точният превод на думата е „замък“, но всъщност ставаше дума за малък замък. Той беше най-голямата и представителна сграда на стотици мили околовръст, но въпреки това беше груба постройка, изработена изцяло от камък, а не от замазани с глина дървени греди.
Баща ми беше крал на тази земя, също както баща му преди него и неговият баща преди това. Бях родена в кралско семейство и въпреки че говорехме за много по-малък мащаб и не можехме да се сравняваме с европейските крале и кралици, нашето кралско семейство притежаваше огромна сила — магическата сила на Четвъртата безсмъртна династия. Родът на Улфур. Стените около замъка ни ограждаха около пет акра33 и бяха по-високи и по-широки от онези, които предпазваха селото. Освен това върху тях имаше място, където да се разположат войници. Огромните дървени порти, покрити с железни остриета, се отваряха отвътре навън, което правеше разбиването им с таран по-трудно. Точно пред портата имаше дебела дървена платформа, нарочно покрита с мръсотия и пръст. Ако човек не знаеше, че е там, щеше да мине директно по нея. В случай на нападение обаче тя можеше да бъде издърпана, а отдолу се криеше адски дълбока дупка със заострени колове по дъното. Предполагах, че някои от хората на Рейн са срещнали смъртта си в нея през онази нощ.