Лицето му не беше боядисано, не бе препасал меч. Просто един нормален мъж. Нормален, вечно кисел и досадно наперен мъж, който, също като мен, бе загубил семейството си преди четиристотин години.
В този момент Титус извърна глава към мен и ми хвърли поглед, който казваше: „Прав е, между другото“.
— Съжалявам — промърморих, оставих инструментите си за почистване и го отвързах.
Отведох го в отделението му, напълних хранилката му със сено, след което тръгнах обратно към къщата, изгубена сред мислите си.
Трийсета глава
Само още мъничко…
Лапнах поредната хапка, забила поглед в чинията си, но съсредоточена изцяло върху питката на Нел. Вдишвах и издишвах много бавно, концентрирана върху изместването на питката съвсем мъничко извън обхвата на ръката й, отново и отново.
Веднъж, втори, трети път я гледах как се пресяга, докато си бъбри с мълчаливата Ривър и оживения Лоренц, който отмяташе назад глава и се смееше гръмко. Всеки път, когато протегнеше ръка към мястото, където бе оставила питката си, пръстите й улавяха единствено въздух. Тя се мръщеше, отчупваше си залък, след което я слагаше по-близо до чинията си.
После аз отново я измествах съвсем бавничко, използвайки единствено моите изумителни мозъчни вълни на безсмъртна. Вътрешно триумфирах неистово.
Бях дошла в трапезарията по-рано и направих необходимите ограничителни заклинания, за да не местя питките на другите, а само тази на Нел, единствено питката, но не чашата или вилицата й. Бях се ровила из магическите книги в библиотеката и след това упражнявах заклинанието сама в стаята си през последните два дни. Реално правех светла магика, нищо край мен не умираше, не изсмуквах ничия енергия. Сега бях Тахти и използвах наследената си огромна магическа мощ. Разбира се, използвах я за нещо сравнително гадничко. Дали това я превръщаше в черна магика? Дали намеренията ми също имаха значение, а не само методът, по който правех заклинанието? Най-вероятно щях да науча това в някой бъдещ учебен час.
Буквално бях грейнала от щастие, потисках превъзбудата си, а стомахът ме болеше заради усилията, които полагах да не се разкикотя. Но го правех. А Нел изглеждаше все по-объркана и раздразнена. Това да местиш нечия питка беше нещо съвсем незначително, но въпреки това невъзможността да я открие там, където я беше оставила, я изнервяше все повече.
Бавно лапнах поредната си лъжица със супа, контролирайки дишането си, запазвайки изражението си спокойно и неутрално. През две места от мен, пръстите на Нел с перфектно поддържания им маникюр отново се затвориха в празното пространство. Този път тя заби обвинителен поглед в питката си, а аз замалко не блъвнах супа през носа си. Видях я как оглежда внимателно масата. Доколкото знаех, никой тук не използваше (и по-точно — не злоупотребяваше със) магика по подобен начин. От инцидента с камъка Нел ме избягваше по деликатен, но очевиден за всички начин, държеше ме под око и никога не сядаше до мен. Тя искаше всички да разберат, че миличката, сладка Нел се отнася с подозрение към мен и ми няма доверие. В крайна сметка тя беше тук от години. Всички я познаваха. Аз аз все още бях повече или по-малко чужд човек.
— Нас, ти ли отви лехите с лук в градината тази сутрин? — попита ме Брин.
Беше увила около главата си поредната шарена кърпа, която контрастираше странно със светлик й вълнен пуловер. Напоследък радиаторите в къщата не успяваха да се справят особено добре със задачата да поддържат топлината в стаите. Хората коментираха, че зимата е необичайно студена.
— Аха — отвърнах и потопих залък хляб в супата си.
— А после зави ли ги, преди слънцето да залезе? — попита Ашър.
— Аха — повторих и се пресегнах, за да си сипя още задушен грах.
— Тази година няма да има повече спанак, дори и от парниците — отбеляза мрачно Джес. Пробвах да докарам разочаровано изражение.
Нел вече беше сграбчила здраво питката си, усмивката й изглеждаше неестествена, а смехът й — прекалено насилен.
Самата аз се стараех да изглеждам максимално невинно, ядях бавно и слушах как останалите говореха за предстоящата Коледа, която щеше да настъпи утре.