— Чупката — казах, помъкнала няколко кутии.
— Бихме могли да се бием до смърт — заяви той. Беше висок и широкоплещест, пък и ухаеше изненадващо хубаво като за някой, който е изклал хиляди хора. Погледът ми бе привлечен от кожата на гърдите му, която се показваше от яката, и аз си спомних за белега му от изгаряне. Тогава най-сетне осмислих думите му:
— Моля? — Усетих как стомахът ми се стегна в леден възел. Като оръжия за самоотбрана пластмасовите кутии бяха удивително неефективни.
— Ти би могла да ме убиеш заради ролята, която съм изиграл в най-кошмарното ти преживяване. Аз бих могъл да те убия заради ролята, която си изиграла в най-кошмарното ми преживяване. И двамата сме загубили братя и сестри, родители и приятели, които са умрели по ужасяващ начин. Сега ти си единствената наследница на рода Улфур, а аз — единственият наследник от рода на Ерик Кървавия. Останали сме само ти и аз.
— И как точно планираш да се убием един друг, за да приключим с цялата тази история? — попитах намръщено. — Защото лично аз не се сещам за адекватен начин.
Крайчецът на устните му се изви и дъхът ми се ускори.
— Можем да се хванем за ръце и да скочим в индустриална турбина.
Зяпнах го.
— Ама ти сериозно ли намираш това за забавно?
Той махна нетърпеливо с ръка.
— Мисля, че от онези събития са минали четиристотин години, ето какво мисля. Ако толкова искаше отмъщение, трябваше да тръгнеш след мен още тогава.
— Аз бях на десет години!
— Аз пък едва на двайсет!
Двамата се гледахме един друг в продължение на няколко безкрайни секунди.
— Едва на двайсет? — казах най-накрая. — Значи по онова време вече не си бил, примерно, на двеста?
Рейн поклати глава:
— Не. Тогава баща ми беше на петстотин. Имах трима братя. Единият беше на четиристотин и шейсет, вторият — на двеста деветдесет и девет, а третият — на сто седемдесет и четири. Аз бях на двайсет. Идеята, че съм безсмъртен, все още ми беше непонятна.
— И всички те са загинали?
— Да — каза той мрачно. — Единият умря… през онази нощ. Другите двама умряха заедно с баща ми, когато той се опита да използва амулета на майка ти.
— А ти как оцеля? — попитах. Това не ми се връзваше от самото начало.
— Нямам представа. Ти как оцеля?
— Тялото на майка ми падна върху мен. Бях скрита под полите й.
Двамата замълчахме, потънали в болезнените спомени, които бяхме таили толкова дълго. Беше невероятно, че можех да разговарям с някого за онази нощ, с някого, който е преживял същото.
Рейн въздъхна:
— И сега какво? Ще сключим примирие? Ще се бием до смърт? Един от нас двамата ще си тръгне? Отсега мога да ти кажа, че това няма да съм аз.
— Не искам да си тръгвам. — Последните два месеца бяха най-щастливите през целия ми живот. Най-здравословните. Вече се чувствах толкова по-различно. Понякога наистина изпитвах болка, но сега вече схващах, че това бе като пробиване на пришка. Веднъж щом спомените избиеха на повърхността, те ставаха по-малко разрушителни.
— Значи и двамата ще останем — обобщи Рейн.
Погледнах го навъсено.
— Предполагам, че така ще стане. Поне докато не измисля нещо отвратително, което да ти причиня. Само искам да отбележа, че ако беше джентълмен, щеше да си тръгнеш.
Той се усмихна мрачно и въздухът от дробовете ми се изпари.
— И двамата знаем, че не съм джентълмен.
— Така си е. А сега ми се махни от пътя. Уморена съм.
— Има и още нещо — каза той и аз простенах.
— Сега пък какво?
— Това. — Рейн пристъпи по-близо до мен, толкова близо, че пластмасовите кутии се оказаха притиснати между телата ни. Той сведе очи към мен, напрегнати и златисти, лъвски очи.
— О, не, няма да го направиш! — просъсках и пуснах всичко на земята. Опрях длани в гърдите му и се опитах да го отблъсна; беше като да пробвам да съборя дърво с голи ръце.
— Да — каза той нежно и се приведе напред. — Да, ще го направя.
Започнах да се боря. Опитах да го отблъсна с всичка сила, да извърна глава. Наистина се опитах. Но… е, нали разбирате, той беше толкова по-силен от мен… пък и аз, разбира се, съм пълна и непоправима идиотка и когато той ме притисна към себе си и най-сетне успя да докосне устните ми със своите, всяка логична мисъл изхвърча от главата ми. След секунди вече бях забравила да се боря.