Беше ужасна и покъртителна гледка, въпреки всичко. Можеше и да я мразя, но това не правеше нещата по-малко лоши.
Няколко секунди по-късно тя се срина на колене, хлипайки уморено. Солис внимателно я изправи на крака и я поведе към микробуса. Ан ги последва, обяснявайки с мек глас как ще съберат нещата на Нел и ще й ги изпратят. Самата Нел мърмореше нещо несвързано, по лицето й се стичаха сълзи и ако трябва да бъдем откровени, някогашната английска девица в момента приличаше на откачена вещица.
Пробвах да осмисля факта, че Ривър изглежда ми беше повярвала и бе застанала на моя страна въпреки всичко. Рейн стоеше близо до мен, но без да ме докосва. Видях, че юмруците му се свиват и отпускат, и бях наясно, че всички местят очи от него към мен, сякаш наблюдаваха игра на пинг-понг.
Ривър дойде при мен. Чувствах се, все едно бях прекарана през месомелачка. Всичките ми емоции бяха оголени, нервите ми бяха опънати до крайност.
— Добре ли си? — попита ме тя.
Помислих върху въпроса.
— Не. Честно казано, не съм.
Ривър ме дари с най-искрената усмивка на света и ме погали по ръката, след което извърна очи към Рейн. После наклони глава на една страна и погледна отново към мен, сякаш усещаше някаква грандиозна промяна в душата ми, за която самата аз все още не бях успяла да разбера.
Въздъхнах дълбоко. Очите й бяха все така приковани в мен.
— Какво искаш? — попита тя меко.
Преглътнах.
— Искам мястото ми да бъде тук — произнесох на глас това, което бях осъзнала по време на вечеря. — Да бъда щастлива и в мир със себе си. Искам да нямам нужда от нищо освен от нови знания. Искам да се чувствам в безопасност, да бъда една от вас, а не пришълка. Искам… мястото ми да бъде тук. Да бъда достойна, за да бъда тук. Толкова дълго, колкото мога.
Колкото и глупаво да звучи, бях на път да се разплача като хлапе, неспособно да скрие емоциите си. Паниката започна да се надига в гърдите ми, но аз не й обърнах внимание.
Помислих си, че в очите на Ривър има толкова много чувства, че бе невъзможно да са се натрупали там само за хиляда години.
— Това ли искаш? — попита ме тя.
— Да. Но… най-вече искам… искам да бъда себе си. Да бъда Лиля от рода Улфур. — Потърках лицето си с длан, чувствах се ужасно уморена. — Сега вече го знам и разбирам какво означава това. Искам отново моята сила. Моето наследство. Искам да бъда дъщеря на майка си и наследница на баща си.
Гласът ми трепна. Усещах в очите си онази топлина, която предвещаваше появата на сълзите. Сега вече всичко ми изглеждаше толкова ясно, толкова неизбежно.
Долових нов, непознат блясък в очите на Ривър. Помислих си, че видях там облекчение, задоволство, очакване. Тя ме прегърна и каза простичко:
— Да. Искам това за теб.
— Я почакайте — обади се Брин и гласът й прозвуча неестествено гръмко в тишината на нощта. — Вие наистина ли сте се целували?
Простенах и покрих лицето си с ръце. Рейн местеше тежестта си от единия върху другия крак и се опитваше да гледа навсякъде другаде, само не и към мен. Нещата между нас не бяха приключили. Нито лошите, нито — сега вече го знаех със сигурност — добрите. Исках да видя какво ще се получи. Вече нямах намерение да бягам.