Имах причина, за да дойда тук. Бях оставила приятелите си и бях изчезнала на друг континент. По време на полета бях осъзнала, че освен Инси, който бе осакатил таксиджията, освен отвращението ми от факта, че не бях сторила нищо, освен параноята, задето Инси бе видял белега ми, имаше още стотици, хиляди други неща, които ме бяха довели до тук. Неща, които ме бяха разяждали отвътре, докато не се бях превърнала в празна обвивка без нищичко живо в мен. Истина е, че не бях убивала хора или опожарявала села, но цялото ми съществуване бе оставило след мен диря от разруха и бях осъзнала с отвратителна яснота, че съм нанесла вреда на всичко, което съм докоснала. Бях наранявала хора, бях разбивала семейства, бях предизвиквала автомобилни катастрофи, бях унищожавала кариери — спомените просто продължаваха да се трупат, подобно на капчици чиста киселина, и се забиваха в мозъка ми, докато не ми се прииска да пищя.
Беше в кръвта ми, знаех го. Мрак. Мракът. Бях го наследила заедно с безсмъртието си и черните си очи. Бях успявала да му устоя, докато бях по-млада. Бях се преструвала, че не е там. Но нейде по пътя бях престанала да се боря и му се бях отдала. Дълго време бях бягала от него. Но през онази последна нощ мракът, който ме беше следвал повече от четиристотин години, се бе стоварил върху ми с цялата си задушаваща тежест и сега мразех отвратителното нещо, в което се бях превърнала.
Ако бях нормален човек бих била изкушена от идеята да се самоубия. В моето положение обаче не ми оставаше нищо друго, освен да се разсмея истерично, когато осъзнах, че дори и някак да успея да отрежа собствената си глава, нямаше как да се уверя, че тя ще остане достатъчно далеч от тялото ми достатъчно дълго време, за да умра наистина. Какви бяха другите ми възможности? Да се хвърля с главата напред в дробилка за дърва? А какво щеше да стане, ако машината дадеше засечка, докато само половината от главата ми е смляна? Можете ли да си представите как щеше да изглежда зарастването на такава рана? Господи!
Чувствах се така, сякаш внезапно бях пропаднала в някаква пропаст, щях да пропадам вечно към непрестанно нарастващата безнадеждност и никога повече нямаше да бъда щастлива. Не можех да си спомня последния път, когато бях наистина щастлива. Весела? Да. Купонясваща? Да. Щастлива? Не особено. Дори не помнех какво точно беше усещането.
Единственият човек, който някога беше предлагал да ми помогне, който някога бе създавал впечатлението, че разбира какво ми е, беше Ривър. Тя ме беше поканила преди толкова много десетилетия. И аз бях тук.
Погледнах отново навън и този път я видях да стои на широкото дървено стълбище пред къщата. Изглеждаше съвсем същата, каквато я помнех, което беше необичайно. Ние имаме навика да променяме вида си често и по драстични начини. Аз със сигурност го бях сторила може би двайсет пъти, откакто я бях срещнала. Не виждах как би могла да ме познае сега. Но тя ме наблюдаваше и беше ясно, че очаква от мен да направя първата крачка.
Въздъхнах дълбоко с надеждата, че вътре в къщата е наистина топло, че ще ми предложат горещ чай, питие или пък топла вана. Дали изобщо ме помнеше? Дали предложението й все още беше в сила? Знаех колко абсурдно е да я държа отговорна за нещо, което е казала преди повече от осемдесет години. Но какво друго ми оставаше да сторя?
Е, правила съм и по-жалки неща. Излязох от колата и се сгуших в коженото си яке — старото ми, не онова, което бях изгубила преди две нощи. Затътрих крака през нападалите по земята сухи листа, вече заета с планове какво ще правя, когато тя ме отпрати. Определено щях да се скрия на някое топло местенце. На Фиджи например. Щях да остана там, докато се взема в ръце и престана да се чувствам като отрепка. Неизбежно щеше да се случи по някое време. Рано или късно Инси може би щеше да ми се стори по-малко плашещ. Рано или късно щях да забравя за таксиджията, също както бях забравила за Имоджен, преди да си я припомня вчера.