— Здравей — каза ми Ривър, когато се приближих достатъчно. Носеше дълга пола с индийски десен и вълнен шал около раменете си. Сивите й коси бяха прави, прибрани назад с диадема. — Добре дошла.
— Здрасти — промърморих. — Ривър?
— Да — тя огледа лицето ми, явно опитвайки се да си спомня коя съм. — Как се казваш, дете?
Изсмях се кратко, задето ме бяха нарекли дете на моите години.
— Настасия. Поне напоследък се казвам така.
— Срещали сме се — това бе твърдение, не въпрос.
Кимнах, раздвижвайки стъпало. Листата проскърцаха под ботушите ми.
— Преди много време. Каза ми… че ако някога пожелая да бъда нещо повече, мога да дойда в Уест Лоуинг. Погледнах небрежно в далечината и видях облаците, които се скупчваха на югозапад.
— Настасия — повтори тя. Огледа разчорлената ми черна коса и контактните лещи, с чиято помощ очите ми придобиваха цвета, описан в американския ми паспорт. Опитах да се сетя как изглеждах, когато се бяхме срещнали за първи път, и не успях.
— Кристиана — спомних си най-накрая. Едно от многото ми имена. Не бях родена с него. — Тогава името ми беше Кристиана. Срещнахме се във Франция след една автомобилна катастрофа. Някъде в края на двайсетте години на миналия век?
— А, да — кимна тя след няколко секунди. — Това беше лоша нощ. Но се радвам, че те срещнах. И се радвам, че сега си тук.
— Е… — промърморих, чувствайки се доста неловко. — Знам, че беше преди доста време, но си помислих, че… нали разбираш, ако…
— Радвам се, че си тук, Крис… Настасия — повтори тя. — И си добре дошла. Имаш ли някакъв багаж?
Кимнах, мислейки за огромния си куфар. Както и разбира се, за емоционалния си товар.
— Чудесно. Нека да ти покажа стаята ти и после можеш да се настаниш.
Имах си стая?
— Това да не е нещо като хотел? — попитах, докато влизахме във фоайето. Минахме покрай кръгла маса, върху която имаше ваза с изсушени яворови клонки. Красиво широко стълбище се виеше към втория етаж. Всичко бе бяло, семпло, изтънчено. Беше странно, но в мига, когато прекрачих прага й, се бях почувствала… по-малко уплашена? По-малко — уф, не можех да го определя точно — ранима? Може би просто си въобразявах.
— Някога това е бил дом за богослужение на квакери — обясни Ривър, насочвайки се към стълбището. Можех да усетя, че в къщата имаше и други хора, но мястото беше спокойно и тихо. — През хиляда и осемстотната година, около четирийсет Приятели са живеели тук и са работили във фермата. Притежавам я под различни индивидуалности от 1904 година.
Това с различните индивидуалности означаваше, че тя, също като всички нас, се беше въплъщавала в различни личности, за да обясни продължителното си съществуване. Започнала е като един човек, после се е престорила, че умира, и се е появила отново, представяйки се за отдавна изгубената дъщеря, която е наследила къщата. И така нататък. Мисля, че имаше един епизод на „Стар трек“, в който се разказваше за нещо подобно.
— А какво е сега?
Ривър ме поведе по широк коридор, после зави вдясно и поехме по друг коридор с прозорци от едната страна и разположени на равно разстояние врати от другата. Усмивката накара лицето й да изглежда по-младо.
— Дом за отклонили се от пътя си безсмъртни, разбира се.
— А какво мислят, че е местните хора? — попитах.
— Малка семейна ферма, където хората идват, за да научат тънкостите на органичното фермерство. Което също е вярно.
Тя спря пред врата точно срещу един от прозорците. Кехлибарената есенна светлина се плъзна по вратата, докато Ривър я отваряше.
Надникнах вътре.
— Нещо като органично фермерство за монаси, а?
Ривър се разсмя.
Стаята беше малка, простичка и на практика празна, като се изключат тясното легло, малкият гардероб, дървеното бюро и един стол. Последния път, когато бях далеч от лондонския си апартамент, бях спала в хотел „Джордж Пети“ в Париж, а преди това в „Сейнт Риджис“ в Ню Йорк. Бях свикнала с краен, направо с пресилен лукс.
— Не, не за монаси. Просто за хора, за безсмъртни, които са достигнали до момента в живота си, когато искат да се съсредоточат върху други неща. Въпреки това няма проблем да сложиш вещите си наоколо, за да ти стане по-уютно.
Помислих си за обичайния вид на апартамента ми, пълен с разхвърляни дрехи, празни бутилки от алкохол, преливащи пепелници, книги, списания и кутии от пица, и си помислих: Може би не.