Вратата се отвори и викингският бог застана на прага. Взрях се в лицето му изпод притворените си клепачи, отново объркана от смътното усещане, че го познавам, което изчезна в секундата, когато се опитах да си спомня откъде. Носеше в една ръка куфара ми, който най-вероятно тежеше повече от мен. Остави го на земята.
— Ето.
— Щях да сляза, за да си го взема след минутка — казах, докато се надигах. Чувствах се неловко, защото знаех как точно изглеждам. Имало е времена, когато съм била наистина красива. Имам симетрични черти, хубави очи, плътни устни, високи скули и така нататък. Знам, че ако се постарая, мога да изглеждам наистина добре. Само дето не съм се старала от около четирийсет години. Или някъде там. Сега бях пределно, болезнено наясно, че съм кльощава като наркоманка, с коса, боядисана във фалшиво изглеждащ черен цвят, и с прическа, напомняща плъше гнездо. Най-вероятно имах вид на някой, който тъкмо е оздравял от холера. Обикновено обличах каквото ми попадне пред погледа, стига да няма лекета по него. Накратко казано — нямаше начин да изглеждам по-зле.
От друга страна, викингският бог изглеждаше главозамайващо със златистата си кожа, късата си, чаровно разрошена светлокафява коса и очи с цвета на един конкретен вид златисто шери, което бях опитала веднъж в Грузия. Беше висок, но не дразнещо, силен и мускулест, без обаче да оставя впечатлението, че е блъскал във фитнеса, за да компенсира други свои недостатъци с физика, с мъжествени черти, които не бяха нито твърде сурови, нито твърде красиви. Носът му беше леко подут и мъничко изкривен, като че ли е бил чупен някога, и това, разбира се, само допълваше неговото съвършенство. Съвършенство от японския, уаби-саби5 тип. Къде бях виждала лицето му преди? Всъщност какво значение имаше, при положение че самото му присъствие ме оставяше без дъх.
[Уаби-саби представлява японското възприемане за красотата и естетиката, включващо асиметрия, суровост, простота, задушевност, скромност и хармония с природата. — Б.пр.]
Изражението му показваше, че няма никакво намерение да ми помага повече, а това по един крайно тъжен начин само подсилваше привличането, което изпитвах към него.
— Как се казваш? — попитах, опитвайки да прозвуча небрежно.
— Рейн.
— Аз съм Настасия.
— Знам.
Беше недружелюбен, неприветлив. Запитах се защо ли е тук. Дали всички на това място бяха изгубени души като мен? Дали още някой се криеше? Исках да науча историята на този тип. С мъничко късмет можеше да се окаже по-лоша от моята.
— Ами хубаво, благодаря — промърморих, изнервена от поведението му.
— Ривър ме помоли да ти предам, че вечерята е в седем.
Той отстъпи крачка назад и затвори вратата почти напълно безшумно. Исках да го попитам къде точно е тази вечеря, но предположих, че ще ми каже просто да следвам носа си.
Стоварих се върху леглото, отново напълно разсънена. Сърцето ми се сви, когато приех окончателно, че тази работа наистина няма да се получи. Ако изобщо имах нужда от допълнителни доказателства за това, каквито всъщност нямах, този тип Рейн ми ги беше осигурил. Тези хора се бяха отдали на идеята да бачкат здраво, за да извлекат максимума от безкрайните си животи. А аз просто се опитвах да избягам от мрака, който обгръщаше всичко, до което се докоснех. Опитвах да се скрия — от Инси, от себе си, от своето минало и настояще, дори от бъдещето си.
Инси. Отново потръпнах и потърках с ръце мъхестите ръкави на пуловера си. Досега вече трябваше да се е зачудил къде съм се дянала. Рядко минаваше и ден, без да се видим или поне да разговаряме. Дали беше притеснен? Какво ли си мислеха всички? Дали щяха да се опитат да ме открият?
Не можех да се върна. Поне в това бях сигурна. Но не можех да остана и тук. Хубаво. Няколко хапвания, няколко преспивания и щях да си бия камшика. И без това в мен не бе останало чак толкова много за спасяване.
Четвърта глава
Сан Франциско, Калифорния, 1967 година
— Хайде де, искам да се снимаме заедно — настоя Дженифър, дърпайки ръкава на кафтана ми.
Преметнах дългата си искрящо руса коса над рамото си.
— Естествено, че ще искаш.
Двете с Дженифър застанахме пред широкото стълбище и се усмихнахме към фотоапарата „Полароид“ на Роджър. В гостната под нас хората крещяха и се смееха. От скъпия грамофон звучеше „На осем мили височина“6.
6
Песен на американската рокгрупа „The Byrds“, един от големите хитове на 1966 година. — Б.пр.