Викингското божество ми кимна сковано и каза:
— Рейн.
— Като дъжд10? — попитах с уста, пълна със сладки картофи.
Седящото до мен момиче ме дари с чаровна усмивка. Беше като оживял портрет на английска девица с румени страни, хубава кожа, блестящи сини очи и светлокафява къдрава коса, която се спускаше до средата на гърба й.
— Рейн е немско име — засмя се тя и го произнесе буква по буква.
— Аха, немец значи — исках да прозвучи така, сякаш го държа лично отговорен за Втората световна война. Челюстта му се стегна. От самото начало се държеше като пълен темерут, така че беше направо невъзможно да не го заям. Сега, докато го наблюдавах, вече бях напълно убедена, че никога не съм го срещала. Може би ми напомняше за някого, когото съм мярнала преди време.
— Холандец съм — уточни той лаконично. — Там съм роден.
— Ммм — промърморих, докато се опитвах да преглътна богоподобното нещо. Отпих няколко големи глътки вода. Чиста вода. Малко „Доктор Пепър“ би ми се отразил далеч по-добре.
— А аз съм Нел — представи се британската девица. — Добре дошла, Настасия. Надявам се, че ще бъдеш щастлива тук. Кажи ми, ако мога да ти помогна с нещо при настаняването.
— Хубаво — казах. — Ъъъ… благодаря. — Чувствах се нечиста, недодялана, некултурна и още доста неща, които започваха с не. Утре, веднага щом се развидели, скачам в колата и отпрашвам надалеч от тук. Ще си разрешавам проблемите лично, помислих си, въпреки че едно подло гласче в главата ми прошепна: „Не можеш“. То пък какво знаеше?
Не обръщах внимание на имената им, а лицата, мъжки и женски, бели, азиатски, черни и латиноамерикански, се размиваха. Нямаше смисъл от опити да ги запомня; нямаше да бъда тук достатъчно дълго, за да имам нужда от подобна информация. На моменти се питах какво ли ги е довело тук — дали животът им е бил нещастен? Или пък бяха дошли, за да научат каквото там им преподаваше Ривър? Какво преподаваше всъщност? Магика? Как да бъдеш безсмъртен, без да се побъркаш? Или просто им обясняваше основите на… органичното фермерство? Ривър бе нарекла това място дом за отклонили се от пътя си безсмъртни. Докато се оглеждах наоколо обаче, единствено Джес оставяше впечатлението, че сега или в някакъв етап от живота си е бил изгубен. Останалите изглеждаха здрави на вид, щастливи, неизтерзани. Как ли им изглеждах аз?
Нека да обобщим: ето ме тук, насред студена, спартански обзаведена трапезария, ям гадна храна в компанията на безсмъртни, които се опитват да бъдат максимално добрички. Леле, колко не ми е тук мястото! Мястото ми обаче вече не беше и в Лондон с Боз, Инси и останалите — мисълта за това ме накара да се почувствам зле, сякаш се задушавах. Ако изобщо имах място някъде, то беше през шейсетте, когато животът беше красив и цветен, всички ме обичаха, а аз изглеждах прелестно. Погледнах начумерено чинията си, вече изгубила всякаква надежда, че мога да получа десерт. Бях абсолютно сигурна, че шансът тази храна да е подправена с някой забавен наркотик е съвършено нулев.
Защо си бях причинила това? Прекрасен въпрос. Бях си го задавала стотици пъти През годините в най-различни ситуации. Явно това беше вечната тема на живота ми.
Пета глава
Най-накрая вечерята приключи. Тъкмо се канех да изтичам до „моята“ стая, където да се свия в ембрионална поза върху леглото и да се отдам на самосъжаление, когато една от ученичките ме попита дали ще дойда на вечерната разходка.
Лицето ми трябва да е показвало доста красноречиво липсата на ентусиазъм, защото тя се разсмя, докато обличаше дебело яко без ръкави и омотаваше вълнен шал около врата си.
— Излизаме на разходка почти всяка вечер, след като се навечеряме — обясни ми Ривър с приятния си мелодичен глас. Сложи си червена барета и ми се усмихна. — Това е част от желанието ни да обръщаме внимание на света около нас — наблюдаваме звездите, луната, сенките на дърветата.
— Нощем се срещат различни птици — добави един от учениците, привлекателен тип с вид на италианец. Май се казваше Лоренц. — Изучаваме различните им крясъци и навиците им.
Кимнах мрачно, чудейки се дали този пич не си прави гаргара с мен.
— По това време на годината по-голямата част от листата на дърветата са опадали — каза Нел, която имаше вид на особено сладка туристка със своя тренчкот „Бърбъри“. — Ще научиш моделите, по които всяко едно от тях губи листата си, както и дали това се случва бързо или бавно.