Сега обаче, докато стоях до Рейн и усещах топлината на тялото му, миризмата на чисто, която излъчваха дрехите му, той ми изглеждаше… уникален. Човек, способен да се справи с всичко. Нещо в мен желаеше да обвия ръце около кръста му, да опра буза на гърдите му, точно над сърцето. При тази мисъл страните ми пламнаха. Усещането обаче оставаше. Бях убедена, че би могло да се случи всичко — да падне метеорит, правителството да бъде свалено, да настанат масови безредици — и Рейн просто щеше да пристъпи напред и да разреши проблема, да защити… тази, която е с него. Въпреки цялото му недружелюбно поведение, може би дори неприязън към мен, с него се чувствах… защитена. Бях сигурна, че винаги ще вземе правилното решение, ще направи правилното нещо, пък било то и с нежелание.
Той ми изглеждаше като пълната противоположност на Инси, чиито умения се свеждаха единствено до това да получава каквото иска, да очарова хората, да заобикаля правилата, законите и социалните норми.
Рейн, за когото не знаех нищичко, създаваше впечатлението за солидност, за сила и решителност и аз бях поразена от мисълта, че не бях срещала друг такъв човек. През целия си живот.
Разбира се, той създаваше и впечатлението, че е надменен сноб, така че явно имаше истина в думите „Никой не е съвършен!“. Просто изплаквай и оставяй чиниите до мивката, казах сама на себе си. Примири се, той е просто един неустоим задник, на когото не му пука дали е готин или не, и по-важното — не му пука дали ти си готина или не, защото желанията му да флиртува са нулеви, а умът му видимо е зает с по-възвишени и важни неща.
Мразя такива типове. Имаше един главозамайващо секси свещеник в Малта през трийсетте… но това е друга история.
Сега страните ми горяха и трябваше да положа усилия, за да дишам по-бавно. Изплакване и оставяне до мивката. Когато вече разполагах със солидно количество измита посуда, господин Сноб ми подаде кърпа. Започнах да подсушавам чиниите и да ги трупам на друга купчина. Отново се чувствах неспокойна и изнервена, нещо, което не е привично за мен и определено не ми допадаше. Моите хора бяха свикнали с характера ми; те ме приемаха такава, каквато съм, без да оспорват действията ми или да задават излишни въпроси. Сред тях се чувствах добре. На това място се откроявах прекалено очебийно; осъзнавах, че съм се отдалечила толкова много от обичайните норми на обществото, че покрай тези принципно нормални хора изглеждах като някакъв изрод. Чувствах се некомфортно и исках да се махна. И разбира се, моята изнервеност подсили коефициента ми на противност:
— Предполагам, че това трябва да минава за нещо като Дзен — заявих с тон, който ясно показваше, че исках да бъда Дзен общо взето толкова, колкото ми се щеше да се разболея от чума.
Рейн сведе очи надолу към мен за секунда, но не каза нищо.
Аз съм висока 160 сантиметра, което по мое време беше наистина сериозен ръст за жена. Бях същинска амазонка, сравнена с останалите жени, дори и в Исландия, покрай местните северни върлини. Допреди стотина години минавах за доста висока в практически всяка държава, като се изключи Холандия, където хората направо не знаят кога да спрат да растат. Напоследък обаче, благодарение на по-качествената храна и по-добрите родителски грижи, всички хора край мен са се изстреляли към висините и ръстът ми вече не може да мине дори за средностатистически. Това е адски несправедливо, защото очевидно вече съм приключила с порастването. При това съм приключила много отдавна.
Сега бях вбесена от ръста на Рейн. Бях вбесена от това, че е висок, бляскав и че е най-красивият човек, когото някога съм виждала, независимо дали мъж или жена. Бях вбесена, че е попаднал в полезрението ми и се е настанил в мислите ми с неканена и неочаквана настоятелност.
— Вземи.
Примигнах, все още увлечена в мисловната си тирада, и видях, че Рейн ми подава поредната чиния. Очевидно беше стоял така известно време, без да го забележа.
Грабнах я и я изплакнах с мрачно изражение, представяйки си колко прекрасно би било, ако аз бях графиня, а той — моят беден кочияш. Тогава бих могла просто да го вкарам в леглото си без никакви последствия. Ех, добрите стари времена.
Не че някога съм била графиня де.