За моя огромна изненада Рейн заговори:
— Времето утре ще бъде студено и ясно.
Сега, когато внимавах, успях да доловя лекия акцент, който издаваше холандския му произход. И този акцент, разбира се, беше неустоимо привлекателен. Приех това за поредното му тежко провинение.
— Благодаря за информацията — измърморих.
Подсуших още една чиния, сложих я върху останалите, след което пренесох цялата купчина до един от дървените рафтове, където я очакваха другите й приятели от чиниената тайфа.
— Мисълта ми е, че няма да имаш никакви проблеми с пътищата, когато си тръгваш — продължи той и най-сетне ми проблесна. Аха! — Ясно е, че мястото ти не е тук — произнесе с тевтонска твърдост и ми подаде нова чиния. — Знам, че и сама си стигнала до същото заключение. Очевидно начинът ни на живот те ужасява. — Сви рамене. — Не е за всекиго. Всъщност повечето хора не биха го понесли. Това не значи, че си слаба или нещо подобно.
Той тикна в ръцете ми нова чиния малко по-рязко, отколкото трябваше, докато клокочещият в мен гняв започна да се надига.
— Нека да позная — казах, докато плакнех чинията. — Опитваш се да ми приложиш обърната психология. Да ме вбесиш и да ме накараш да се почувствам нежелана, за да ме мотивираш да остана и да ти докажа, че грешиш. Права ли съм?
— О, не. — Той сведе златистите си, очарователно скосени в краищата очи към мен. — Наистина не го правя. Съвсем сериозно смятам, че трябва да си отидеш. Животът ни е добър, имаме своите уроци и своята работа и последното нещо, от което се нуждаем, е някакво побъркано торнадо, което да профучи оттук и да разруши всичко.
Челюстта ми се стегна и фактът, че той беше абсолютно прав за повечето неща, ме вбеси още повече.
— Всички ще те разберат. — Рейн ми подаде последната чиния и потопи ръце в чистата вода. — Ривър ще те разбере. Не си първата изгубена душа, която си търси лесно спасение — Ривър ги събира като бездомни кучета. — Той разви вдигнатите ръкави на ризата по мускулестите си, обрасли с тъмноруси косъмчета предмишници. — Ню Йорк, Рим или Париж — това са местата за теб. Ярки светлини, големи градове. — Рейн се изсмя язвително. — Не пущинаците на Масачузетс, където няма нищо друго за правене, освен да работиш, да дишаш, да наблюдаваш звездите, луната и падащите листа на дърветата. Просто забрави, че някога сме съществували.
Той ме погледна напрегнато, сякаш съвсем буквално искаше да изтрие от мислите ми спомена за тях. Може би използваше магика. Може би всички тези хора използваха магика непрестанно. Върху перваза на прозореца над мивката имаше малка саксия с някакви билки и аз бързо я погледнах, за да проверя дали листата не се сгърчват, докато той изсмуква силата им. Те обаче си оставаха свежи и зелени и когато отново погледнах към Рейн, той леко повдигна вежди.
Трябва да се отбележи, че постъпвах изумително зряло, защото все още не му бях разбила някоя тежка порцеланова чиния в главата, за да изтрия презрителната усмивка от лицето му.
Бях бясна и това беше странно, защото обикновено не стигах по-далеч от отегчението или скуката. Отдавна се бях отказала от бурните емоции, защото изискваха прекалено много енергия. Рейн обаче бе пронизал твърдата ми черупка със своята красота и открито презрение и в момента пищях истерично в мислите си. Всъщност поне се надявах, че пищя само в мислите си.
Вдишах и издишах бавно, търсейки най-унизителната възможна реплика, с която да спукам балона на егото му и да го оставя разгромен насред тази тъпа кухня. И тогава…
— Ти… ти всъщност не си чак толкова хубав — отсякох най-накрая. Очите му леко се ококориха — явно бе очаквал контраатаката от моя страна да бъде малко по-качествена. — Носът ти е прекалено остър. — С ужас установих, че гласът ми трепери. — Устните ти са прекалено тънки, прекалено си висок, а косата ти е по-скоро кафява, а не златиста. А очите ти са малки и кривогледи!
Сега вече ме зяпаше, сякаш никога не бе виждал как някой получава нервен срив, и намираше гледката за забележителна.
Хвърлих кърпата за чинии, унизена от самия факт, че правя нещо толкова клиширано, и изсъсках:
— Освен това ти си пълен задник!
Завъртях се на пети и изхвърчах от кухнята, блъсвайки тежката двукрила врата. Ако бях Скарлет О’Хара, той щеше да се втурне след мен, да ме вземе в мъжествените си обятия, да ме отведе в стаята горе и да ме превърне в жена. Вместо това вратата зад мен си остана затворена, аз все така изглеждах като кръгла идиотка и на всичкото отгоре чух звука от стъпките и смеха на весели и явно добре разходили се хора, които наближаваха входната врата.