Тъпо, а?
За мой късмет успях да се върна в стаята си, без да срещна никого. Открих, че леглото ми е оправено, а на нощното шкафче ме очакваше чаша с горещ чай.
— Няма шоколадче? — промърморих и започнах да ровя из куфара си. Не си бях взела никакви нощници, но открих стара тениска, която не изглеждаше зле. Не можах да открия и гребен, но прокарах пръсти през късата си черна коса и успях да разреша повечето места, на които се беше оплела. После увих вълнения шал около врата си, опънах се в леглото и подуших чая. Разбира се, ухаеше на билки. Тези хора направо си умираха за билки. Накъдето и да се обърнеше човек, винаги се натъкваше на билки.
Вкусът на чая напомняше за мента и женско биле. Стаята беше студена, косата ми все още бе мокра, но затопленото ми тяло се чувстваше добре. Изключих осветлението и се мушнах под одеялата. Възглавницата се оказа изненадващо мекичка и удобна. Леглото беше малко и твърдо, но аз съм спала в трюмове на лодки, по задните седалки на коли и поне милион пъти във влакове, така че нямам проблем с това. Фактът, че вратата не се заключваше, сериозно ме дразнеше, но преди да успея да се замисля по въпроса, вече бях заспала.
По принцип не спя добре. Обикновено мозъкът ми просто отказва да се изключи, а аз лежа в просъница и започвам да обмислям дали да отида на някое място, дали най-сетне да не ремонтирам онази къщичка във Франция, къде съм зарязала някой безследно изчезнал чифт обувки, или пък дали мога да намеря някое конкретно ястие в някой конкретен град.
После, когато най-сетне заспя, обикновено сънувам кошмари. Не нормални сънища, в които разговарям с някой геврек, после катеричка ми се присмива и всичко това говори за някакви откачени неща, които се случват в подсъзнанието ми. Сънувам спомени. Лоши спомени. Спомени за хора, смъртни и безсмъртни, които съм познавала и сега са мъртви, за наистина гадните години, които съм преживяла (Между другото съм била в турски затвор. През 1770 година. Трудно може да мине за почивка в санаториум), за болести, световни войни, автомобилни катастрофи, влакови катастрофи, катастрофи с карети… Това е цялото бреме на лошите неща и щом затворя очи през нощта, когато съм толкова изтощена, че клепачите ми натежават — тогава спомените идват и ме зоват, настояват да ги изживея отново, сякаш искат от мен този път да реагирам по-емоционално на случващото се.
Обикновено успявам да се справя поне дотолкова, че да не помня нищичко на сутринта. Върши работа в известна степен, но страничните ефекти могат да бъдат унищожителни.
Когато се събудих на сутринта, стиснах по-здраво очи, за да ги предпазя от нахлуващата през прозореца розовееща светлина на деня, и бързо се отърсих от всички спомени, споходили ме снощи. Изчаках физическото ми неразположение да вземе връх и се опитах да изчисля на колко крачки е банята и дали няма да е по-добре просто да се издрайфам през прозореца.
Аз обаче… се чувствах добре. Отворих едното си око. Часовникът на нощното шкафче показваше 6:17. Сутринта? Леле, това си беше… раничко. Снощи… потръпнах при мисълта, но всъщност най-лошото нещо, което се бе случило снощи, беше, че се държах изумително тъпо пред викингският бог. В генерален план не беше чак толкова зле. Поех си дъх няколко пъти, но наистина изобщо не ми беше лошо. Всъщност се чувствах доста добре. Чувствах се така, все едно действително съм спала. Надигнах се бавно и си спомних, че не съм пила никакъв алкохол, а единственото нещо, което бях погълнала, беше най-гадната храна, известна на хората или животните. Мда. Стаята беше хладна, а радиаторът тъкмо бе започнал да съска. Разрових се из куфара си и открих „чисти“ дрехи — уточнявам, че използвам термина в най-общ смисъл. Бързо се намъкнах в тях, докато наблюдавах как при всяко издишване от устата ми в ледения въздух излиза пара. Натъпках останалите си неща в куфара и го закопчах. Щях да го сваля долу веднага щом изпиех чаша кафе.
Оставих го до вратата и нахлузих рокерските си ботуши. Плъзнах пръсти по единия ток. Най-вероятно си въобразявах, но все си мислех, че мога да усетя енергията на амулета. И ако някой го скриеше в някоя книга в голяма библиотека, аз можех просто да прокарам пръст пръсти по гръбчетата и щях да го открия веднага. Бях сигурна в това.
Ключовете от колата бяха в джоба ми; картата все още беше в колата. Лесно щях да намеря пътя до Бостън, освен ако някъде наоколо нямаше по-близко летище. Спрях се с ръка върху дръжката на вратата. Мисълта да се върна обратно в Лондон бе като тъмен облак, надвиснал над мен. Изпълваше ме с… ужас. Това беше същото онова чувство, което ме бе накарало да излъжа Гопала и да използвам паспорт, за който Инси не знаеше. Защо? Тогава се осланях на инстинктите си, но какви инстинкти бяха това? Инси никога не ме беше наранявал. Да ме отегчи? Да. Да ме вбеси? Често се случваше. Но да ме нарани? Да ме уплаши? Никога!