Мисля, че простенах от удоволствие, защото Ривър се разсмя. Изглеждаше красива, загорялото й лице беше поруменяло от топлината на кухнята. Вързала бе на опашка сребристите си коси, но няколко косъмчета се бяха измъкнали и висяха пред лицето й. Отпих нова глътка кафе и си помислих, че тази жена е на почти хиляда и триста години. Което бе необичайна мисъл дори и за безсмъртен и аз трябваше да поразсъждавам по-сериозно над нея, но точно в момента това прелестно силно кафе се плъзгаше по гърлото ми, чувствах се будна и с прояснено съзнание, изобщо не ми беше лошо… пък и викингският бог тъкмо влизаше през задната врата с излизаща от устните му пара.
Носеше риза на шотландско каре, подобно на дървар от скеч на Монти Пайтън. Огледа стаята, докато сваляше кожените си работни ръкавици, а аз си стоях там като някаква изпаднала селянка, която меси тесто с професионални движения и пие кафе, приготвено от шефката на нашата манифактура. Забавлението от месенето? Да кажем — двайсетина долара. Това съвършено кафе? С радост бих дала за него седемдесет и пет долара. Изражението върху лицето на Рейн, когато ме видя да работя в кухнята по зазоряване? Безценно! Ухилих му се самодоволно, докато никой не ни наблюдаваше, и едно мускулче на челюстта му се напрегна. Той отиде до каната с кафе и си наля една чаша, докато аз разделях тестото на две, после завих едната половина в кърпа и започнах да търкалям другата по масата. Когато получих дълга, дебела около инч тестена змия, с бързи движения завих краищата и оформих самун, който поставих в намаслената тава. Ето го и него, хляб, готов за изпичане.
Рейн изглеждаше толкова разочарован, че просто нямаше как да не се изкикотя. Стомахът ми изкъркори; въздухът беше изпълнен с аромата на чудесен бекон, на печен хляб и сайдер, а от последния път, когато бях припарвала до нещо дори бегло напомнящо за закуска, бе минало ужасно много време. По принцип самият ми стомах не може да понесе мисълта за утринно ядене и никога не огладнявах преди обяд, ако и тогава изобщо огладнеех. Но сега бях гладна.
Вероятно можеше да остана още един ден. Никой не знаеше къде съм, пък и щях да видя как се е получил хлябът ми.
Седма глава
На закуска няколко човека ми се усмихнаха и казаха здрасти, а тези, които не го сториха, оставяха впечатлението, че просто не са особено адекватни сутрин, а не че вече са успели да ме намразят. Не ядох много и усетих, че съм неприятно сита, наистина бързо, но прясно опеченият хляб с масло беше изненадващо хубав, а беконът беше много по-вкусен и ароматен от онзи, който принципно съм свикнала да ям — солен, крехък и добре запържен.
След като културно отнесох празната си чиния в кухнята, Ривър ми каза да изляза с нея. Грабнах протритото си черно кожено яке и я последвах навън в хладния есенен ден. Тя ме поведе покрай явровите дървета, чиито червени листа се ронеха, подобно на капки кръв. Няколко кучета дотичаха при нас и ни наобиколиха. Наблюдавах ги притеснено, докато Ривър не протегна ръка, за да ги потупа по главите:
— Да, Джаспър, да, Моли, вие сте най-добрите кучета на света.
Стигнахме до дълъг тесен хамбар със затворени двойни врати, разположена по диагонал от къщата. Ривър ме поведе към една по-малка странична врата и щом влязохме, установих, че вътре няма животни, слама или трактори. Сградата беше разделена на големи стаи, които гледаха към централен коридор, а през високите прозорци нахлуваше слънчева светлина. Хората вече се събираха, местеха столове и палеха газовите отоплителни печки. Това беше училището на Ривърс Едж.
Ривър ме въведе в третата стая отляво. Солис вече беше там, приседнал на някаква плоска възглавница, поставена директно върху неравния под. Той вдигна очи и двамата с Ривър си размениха погледи, чието значение не успях да разчета. Тя ме дари с една последна усмивка и си тръгна, без да каже нищо.
След малко още няколко човека — старчето Джес, ухиленият японец Дайсуке и Брин, която бе чернокожа и красива, а косите й бяха завити в сложна прическа — влязоха и окачиха палтата си върху кукички на стената. Те ме изгледаха с любопитство, но заеха местата си и разтвориха опърпани книги. Майчице мила, аз съм в Хогуортс, помислих си. Солис ме подкани с жест да седна до него. Останах с яке и разбира се, нямах никакво намерение да си свалям шала.
— Настасия — прошепна ми той тихо, за да не го чуят останалите. — Ривър поиска от мен да те уча, помоли ме да го направя. Но аз не мога да те приема като ученичка. И няма да го сторя.