Това беше неочаквано, така че продължих да си седя, без да кажа нищо. И без това почти си бях тръгнала. Но все пак…
— Тъй ли? И защо? — обадих се след малко. Опитах се да говоря тихо, но гласът ми прозвуча гръмко и войнствено. По лицето ми се разля топлина. Думите на Солис ме бяха засегнали.
Мъжът изглеждаше тъжен и мил, подобно на замислен калифорнийски спасител, което не променяше желанието ми да го удуша.
— Ти не си отдадена — каза той простичко, без да ме баламосва с излишни глупости. — Може би изживяваш някаква криза. Може би смяташ, че си имала нужда от промяна. Спомнила си си Ривър и си решила, че това място ще ти се отрази добре. Но не си действително тук и нямаш намерение да останеш. Сърцето ти не е тук. Вече си прекрачила прага на външната врата с единия си крак. Аз не… аз не искам да си губя времето.
Няколко изречения се сблъскаха в мозъка ми в опитите си да излязат едновременно през устата. Това, което произнесох, беше шокиращо:
— Ти пък откъде знаеш къде е сърцето ми, а?
Звучах като гаменче от улицата.
Солис примигна, а падащата върху него светлина караше къдриците на късата му тъмноруса коса да блестят:
— Просто знам — натърти той, все едно го бях попитала откъде е сигурен, че слънцето ще изгрее утре. — Мога да го усетя.
Чувствах се смутена и унизена пред останалите ученици. Усмихнах се подигравателно и промърморих презрително, докато ставах на крака.
— Ами хубаво, щом знаеш. Както искаш. Прав си, не искам да бъда тук. Няма да ти губя времето, няма да губя и своето.
Отворих вратата, усещайки любопитните погледи върху гърба си.
— Както искаш — повторих през рамо, след което затръшнах вратата след себе си и тръгнах по коридора. Подът се тресеше под тежките ми ботуши. Блъснах вратата на хамбара и се стоварих директно в обятията на Негова Святост, който протегна ръце, за да ме подхване.
— Чупката, тъпанар — изръмжах, докато възстановявах баланса си. — Ти печелиш. Малкото ти Ксанду12 отново си е изцяло твое. Аз се махам.
Рейн присви очи. Бях успяла да го изненадам отново. Браво на мен. Издърпах ръцете си от хватката му и закрачих към къщата. Солис ме беше изритал от това място — без съмнение Ривър щеше да ми позволи да остана. Но той беше отказал да ме учи. Всъщност кой изобщо имаше нужда от подобни простотии. Пет минути по-късно влачех куфара си, модел „Мъртво пони“, надолу по стълбите и към колата ми под наем. Бях на път да се разрева от гняв и раздразнение, докато се опитвах да вдигна тъпото нещо и да го натикам в багажника, но предпочитах да си докарам херния пред алтернативата да помоля някой от тези хора за помощ.
Най-накрая се тръшнах в шофьорската седалка, включих на скорост и дадох мръсна газ, изхвърляйки фонтан от камъчета зад гумите на колата, с което доказах имиджа си на незряла нахалница.
Майната им!
Осма глава
Не можех да открия шибаната карта и нямах никакъв спомен как по дяволите да стигна до магистралата за Бостън. Закуската ми тежеше в стомаха и ми причиняваше киселини. С рязка маневра влетях на скорост в отбивката за паркинга пред някаква дрогерия на име „При Макинтайър“ на главната улица. Да, това място си имаше дори провинциална главна улица. Моля ти се, Господи, помогни ми да се разкарам от тук.
Сякаш опънатите нерви не ми стигаха, но и чувството на безпокойство, почти паника, поради липсата на по-добра дума, се беше завърнало и нарастваше прогресивно, колкото повече се отдалечавах от Ривърс Едж. Какво ми ставаше? Какво ме тормозеше? През изминалите двайсет и четири часа нервният ми срив изглеждаше като да се е поуспокоил. Сега обаче се бе завърнал с пълна сила — виеше в мозъка ми и настояваше да се скрия. Докоснах врата си, за да се уверя, че шалът си е там.
Две местни хлапета, облечени в черни дрехи по всички правила на готик модата, седяха на алеята между дрогерията и още някаква сграда, окичена с табела „Магазинът за храни и земеделски принадлежности на Ърли“ и пушеха цигари. Едно от тях, момиче с коса на зелени кичури и сребърна халка на носа, реши да си прави гаргара с пришълката в мое лице.
— Хей, не можеш да спираш там. Това е мястото за инвалиди.
Другото хлапе се разкикоти.
Показах им среден пръст, без да отговарям, и се насочих към дрогерията, слушайки ги как се смеят зад гърба ми. Огледах се бързо наоколо и забелязах стелаж с евтини тъмни очила, етажерка с риболовни принадлежности и древен на вид хладилник с надпис „Жива стръв“. Зад щанда стоеше някакво кльощаво високо момиче и подравняваше краищата на кутиите със старомодни будилници на рафта зад себе си. Под престилката й беше затъкната бърсалка за прах. Тя се обърна с усмивка, но заекна, когато ме видя:
12
Става дума за американския мюзикъл „Ксанду“, чието заглавие е препратка към поемата „Кубла Хан“ от Самюъл Тейлър Колридж. Ксанду е името на китайската провинция, където Хан създава своята прекрасна градина. — Б.пр.