— Мога ли да ви помогна?
— Имате ли някакви карти? — попитах грубо. — На Масачузетс или на североизточните щати?
— Разбира се, че имаме — отвърна тя и се измъкна иззад щанда. Отвън се чу нов пристъп на смях, последван от звън на счупено стъкло. Момичето погледна през витрината, после прехапа устни. Явно не й се искаше да вика местните органи на реда. — Ето там са. — Тя ме отведе до метален стелаж, чиято жълта боя бе започнала да се бели, разкривайки ръждата под нея. — Ето една на Масачузетс. А тази е на Северния атлантически регион.
Момичето изглеждаше безцветно. Бледата му пепеляво кафява коса беше с почти същия цвят като кожата и очите.
— Мериуедър! — Гръмкият груб глас накара момичето да подскочи.
— Тук съм, тате.
— Защо не си зад щанда? — излая мъжът, докато се появяваше в полезрението ми. Беше червендалест, с гъста черна коса и дълги бакенбарди, излезли от мода преди години. Изпод навитите му ръкави се подаваха дебели космати ръце. Видът му се допълваше от чифт червени тиранти.
— Просто показвам на това… момиче картите — каза Мериуедър. Очевидно се притесняваше от баща си. Или пък я беше страх от него. По-скоро второто.
Мъжът ме изгледа от главата до петите и явно бързо ме определи като отрепка, същата като онези, които висяха отвън.
— Какво искаш?
Вдигнах пред него двете карти, които Мериуедър ми беше дала, след което ги сложих върху щанда. Момичето побърза да мине зад него и започна да маркира стоката, въвеждайки цените на ръка. Погледът ми се спря върху някакви рекламирани като разтърсващи енергийни напитки и аз сложих опаковка от четири кенчета до картите. После добавих и няколко вафли.
— Добре — въздъхна останалата без дъх Мериуедър. — Това ли ще бъде всичко?
— Да. Благодаря ви много за помощта — казах съвсем преднамерено. — Помогнахте ми страшно много.
— О — примигна Мериуедър. — Благодаря ви.
Баща й изсумтя и се насочи към задната част на магазина.
Мериуедър, която междувременно се беше изчервила, ми върна рестото, след което затвори чекмеджето на касата.
— Благодаря ви, заповядайте отново — произнесе тя механично заучената си реплика.
Не бих се върнала тук, ако ще всичките дяволи от ада да ме преследват, помислих си.
Навън сутринта беше ярка и все така студена. Пронизващият вятър успяваше да проникне дори през коженото ми яке.
— Най-добре си премести колата — провикна се отново готик фенката.
Хвърлих й кръвнишки поглед, който явно я стресна, защото се изсмя нервно и погледна към приятелите си.
— Намери си някакво по-полезно занимание в живота — изръмжах, затръшнах вратата на колата зад себе си и запалих двигателя. Тя ме изгледа изненадано, после тръсна ядосано глава и сви рамене.
Струваше ми се, че май и самата аз трябваше да послушам съвета си. Но по принцип съм си непослушна.
Във всеки голям град има места, където се събират безсмъртните. Всичко е въпрос на моментна мода. В продължение на десетилетия много от нас могат да предпочитат Милано и градът ще бъде пълен с клубове на безсмъртни, техни апартаменти и къщи. Там винаги ще има много неща за правене и много хора, с които да излизаш. После обаче Милано постепенно ще спре да е толкова модерен. Нещо ще се промени — политическият климат, икономиката, може дори да избухне война. И тогава друг град, като например Сан Франциско, ще стане модерен. Въпреки това всички големи градове и разбира се, много от по-малките, имат почти неизменно, макар и по-малобройно, безсмъртно население.
Някои хора се влюбват в даден град и остават там с векове. Те обикновено мразят неизбежната модернизация и говорят с патос за доброто старо време, когато, примерно, не е имало осветление по улиците. Забравяйки факта, че преди уличното осветление пътищата бяха отвратителни и на човек му отнемаше цяла вечност, за да стигне от едно място до друго. Искам да кажа — ехо, опомнете се. Вътрешната канализация е част от същата тази модернизация. И си е страхотен плюс.
Така или иначе повечето от нас си имат любими места, любими епохи. Аз нямам. Точно в момента големият хит е Лондон. Но аз знам, че мога да намеря стари приятели в Бостън, знам и къде да ги потърся. Цялото това чувство за надвиснала опасност беше тъпо. Все едно наистина се налагаше да се крия някъде по селата. Беше тъпо и нерационално усещане и сега се канех да го пренебрегна най-демонстративно. В Бостън щях да се помотая с познатите си и да разпусна, докато реша какво да правя. Увеличих радиото в колата си под наем до дупка и полетях по шосе 9, от което трябваше да се кача на главен път 1–90.