Очите ми се бяха разширили.
— Във всеки случай, Суна, логично е да се смята, че винаги е имало безсмъртни — продължи Хелгар. Тя достигна края на конеца си, скъса го със зъби и вдяна нов. — В крайна сметка винаги е имало зло. — Гласът й издаваше увереност. — Бих предположила, че първите аефрелифени са дошли от Райската градина, веднага след Ева и Адам. Първо е дошла светлината, а после — мракът.
— Не разбирам — промълвих. — Какво имаш предвид под зло?
— Терава — произнесе бавно Хелгар. — Вашите не са ли ти разказали?
— Родителите ми умряха, когато бях съвсем малка — казах с наведена глава, усещайки как познатата болка ме изпълва.
Хелгар изглеждаше смаяна, бродерията лежеше забравена в скута й.
— Умрели са! Умрели? И двамата?
Прехапах устни, усещайки непознат ми досега срам, задето съм имала безсмъртни родители, които въпреки всичко са успели да умрат.
Хелгар беше удивена и без съмнение се питаше какво би могло да е убило родителите ми. Беше ясно, че са били безсмъртни, след като и аз бях такава. Но, да — те бяха мъртви. Бях сигурна в това. Напълно сигурна.
— И какво за Терава? — подсетих я.
След няколко секунди Хелгар примигна и заговори отново:
— Терава. Мракът. Безсмъртните са родени в мрак и живеят в мрак. Не можем да направим нищо по въпроса. В нас има зло.
Изглеждаше разтърсена. Тя взе бродерията си, без да ме поглежда. Истината за родителите ми я бе накарала да погледне на мен с други очи, беше ме превърнала в нещо различно за нея. Престорих се, че не забелязвам.
— Какво имаш предвид под зло? — попитах отново.
— Нашата магика — отвърна Хелгар, но явно нямаше желание да ми каже повече.
— Настасия!
Преглътнах и примигнах няколко пъти, установявайки, че все още се намирам в „При Кланси“, четиристотин години по-късно.
Някакво момиче се наведе и ме целуна по бузите. Лявата, после дясната и след това отново лявата. Тя се отдръпна и аз видях лъскава кафява коса, кафяви очи и широка усмивка.
— Алана — възкликнах, полагайки усилия да прозвуча ентусиазирано. Преметнах шала си през рамо и се усмихнах.
— Скъпа! Вече съм Беатрис, между другото — тя се отпусна на съседния стол и чукна чашата си в моята. Алана/Беатрис беше сравнително млада, едва на деветдесет, и изпълнена с енергията и ентусиазма на младостта. Прическата й беше шик, перлите й бяха истински и бе облечена в кашмирен пуловер с леопардова шарка и прилепнали черни панталони. Изглеждаше страхотно.
— Насти… все още ли си Настасия всъщност? — Кимнах. — Насти, не съм те виждала от цели векове. — Тя се усмихна на барманката и плъзна към нея няколко банкноти бакшиш. — А ти… — обърна се отново към мен — … ти изглеждаш… — Запъна се и ме огледа по-внимателно.
Изчаках.
— Добре ли си? — попита тя най-накрая.
— Добре съм. — Отпих няколко солидни глътки от питието си. Беше цитрусово и свежо, оставяше след себе си хладния вкус на водка. — Как са нещата при теб?
— Страхотни. Оценявам дългата давност на ценните книжа. — Тя се разкикоти, явно решила да не задълбава в темата за външния ми вид. — Прекарах миналото лято във Венеция и беше страхотно, като се изключат туристите. Мисля следващото лято да отида пак.
В момента просто нямах сили да й задавам въпроси за екскурзията й или пък да й препоръчвам ресторанти и хотели. Иначе наистина харесвах Ал… Беатрис. Тя винаги беше весела, винаги се радваше на нещо. И направо обожаваше факта, че е безсмъртна. Смяташе, че това е най-якото нещо на този свят след изобретяването на климатика. Нямах нищо против компанията й.
— Знаеш ли, странно е, че те виждам точно сега — отбеляза Беатрис, докато правеше знак на барманката да се приближи. — Разни хора разпитваха за теб.
— Какво искаш да кажеш? — попитах, усещайки надигащата се в мен паника.
— Двама хубавци ме питаха дали съм те виждала и аз им казах, че не съм. Ще ме направиш най-щастливото момиче на света, ако ми донесеш един сайдкар14. — Беатрис се усмихна на барманката, след което отново насочи вниманието си към мен. — Не е ли странно? Какво съвпадение само! Единият беше Инси, разбира се. Двамата с Боз разпитваха наоколо дали някой те е виждал. Какво става? Къде са те? Та вие винаги сте заедно бе, хора.
14
Алкохолен коктейл, който традиционно се приготвя от коняк, портокалов ликьор и лимонов сок. — Б.пр.