Сега вече разпознавах думите на Ким: Тя искаше силата ни. Запях тихо „Гефта, ала, мин каровтер. Пав мин гефта, хилгора силдер“. Изпях думите няколко пъти. Думи, чийто превод не знаех. Бяха ме научили на тях много отдавна, като начин да отдадеш силата си на някого, който прави заклинание. Бях ги използвала само няколко пъти, но веднъж научиш ли ги, беше невъзможно да ги забравиш.
Няколко минути по-късно чух някой да ахва. Отворих очи. Видях Ким, силует на фона на нощното небе. Беше разперила ръце и се смееше.
Сузи пусна ръката ми и заръкопляска. Дланите ми горяха.
Другите си шепнеха възхитено. Купонджийският фокус на Ким беше наистина забележителен. Вратът и раменете й бяха покрити с пойни птички, подредени по цвят. Кадънките оформяха яркожълт контур, нежното сиво на синигерите очертаваше ръцете й, кафявите мушитрънчета върху раменете й бяха нейната пелерина от кафяви пера. Въздухът припукваше, оживял под досега на магията, а птичките стояха съвършено неподвижни, примигвайки бавно. Коприварчета, мухоловки, авлиги, всички те оформяха сложна, прелестна плетеница от цветове, изпълнена с енергия, живот и мънички биещи сърчица.
Това беше едно от най-красивите неща, които някога бях виждала, но въпреки това нямаше как да не се чудя какво, по дяволите, я беше накарало да „изобрети“ нещо подобно. Как й бе хрумнало? Какъв беше смисълът в него? Да, факт е, че разполагахме с наистина много свободно време, но…
— Не е ли невероятно? — попита Би, поставяйки ръка на рамото ми. — Аз лично мисля, че е направо изумително.
— Впечатляващо е, няма спор. — Не можех да отклоня поглед — толкова много чифтове черни блестящи очи, които гледаха в нищото, сякаш птичките бяха дрогирани. Стомахът ми се сви и внезапно съжалих, задето се бях съгласила да участвам в този фокус. Поредната грешка, която бях направила в живота си.
— Благодаря ви, благодаря ви — промълви Ким и направи изящен реверанс. — За съжаление не мога да го поддържам още дълго, така че… — тя издиша въздуха от гърдите си и освободи птичките от заклинанието си. Чаках да видя как ще тръснат главички, ще дойдат на себе си и ще отлетят в нощта, объркани от случилото се.
Когато първите от нас тръгнаха към стълбите обаче, видях как птичките затвориха очи и отпуснаха малките си главички настрани. После, една по една, започнаха да падат от гърба на Ким, без да издадат и звук. Бяха мъртви.
— Я виж ти — изкоментира Хари. — Птички за еднократна употреба, а?
Хората се разсмяха, а Ким сви рамене в изящен жест:
— Номерът не им понася.
Всички се насочиха към вратата и скоро останах сама върху покрива на този бостънски бар, със зверско главоболие, лош вкус в устата и крака, заобиколени от стотици пойни птички, чиито меки пернати телца вече бяха започнали да изстиват.
Притеснявах се, че няма да успея да заспя, но изтощението взе връх и скоро започнах да потъвам в бездната на черен ужас, надолу и все по-надолу към спомените от детството ми, към нощта, когато животът ми се промени за първи път.
Девета глава
Тази нощ сънищата се завърнаха. Бях си тръгнала от „При Кланси“ веднага след заклинанието на Ким. Аз бях единствената, която бе разстроена от случилото се, единствената, чиито питиета се опитваха да напуснат стомаха й при мисълта за катрана на покрива, изпъстрен с пъстроцветните трупчета. Да не говорим за кошмарната болка в главата ми и пристъпите на гадене. Така че просто се разкарах от онова място, проследена от неразбиращите погледи на Беатрис, Ким и останалите. Прибрах се в хотела си около полунощ. Чувствах се омърсена.