Сега тя взе амулета в ръце и сключи длани край него. Докато поредният удар разтърсваше стаята, мама затвори очи и започна да припява.
Събудих се със стон, по лицето ми се стичаше ледена пот. Задната част на врата ми гореше и аз бързо смъкнах тънкия шал, с който бях спала, прокарвайки пръсти по набръчканата кожа на белега.
Този сън не ме беше спохождал от много време. Тръснах глава, все още задъхана, след което се изправих колебливо на треперещите си крака и отидох до банята, където наплисках лицето си с вода. Това не беше сън, разбира се. Беше спомен. Споменът за майка ми, която се опита да спаси живота ни в онази нощ. Тя нямаше как да знае, че събирайки всички ни в кабинета на баща ми, всъщност ни беше обрекла на смърт.
Всички освен мен.
Беше ми трудно да дишам. Намокрих врата си, след което отново вързах шала. Върнах се в стаята, дръпнах тежките хотелски пердета и видях, че слънцето изгрява — бях спала около шест часа. Веднага щом дишането ми се успокои, облякох дрехите си, седнах пред хотелския компютър и започнах да търся автокъщи за стари коли.
Три часа по-късно кръстосах ръце пред гърдите си, усещайки как ледените пипала на есента пропълзяват в колата — моята очукана кафява кола втора ръка, която си бях купила тази сутрин от някаква безименна автокъща извън Бостън. Двигателят беше изключен, както и отоплението, и усещах как започвам да треперя. Въпреки че слънцето грееше ярко сред малките облачета в небосвода, температурата беше едва към четири градуса.
Не исках да излизам от колата.
Това, което Ким бе направила с магика снощи, беше отвратително. Магиката означаваше смърт и болка. Стремежът към магика беше стремеж към власт, а ако човек притежаваше власт, неизменно щеше да се намери някой, който да пожелае да му я отнеме. Някой щеше да направи всичко възможно, за да му я отнеме. Отвращаваше ме и фактът, че Инси беше разпитвал всеки срещнат за мен. В момента исках да бъда далеч от него повече от всякога.
Нека не забравяме и спомена. Полагах страхотни усилия никога да не мисля за онази нощ и през повечето време се справях изненадващо успешно. Сънищата не ме бяха връщали към нея от десетилетия. Допреди седмица всичките ми чувства и спомени бяха надлежно опаковани в дебели пластове вълна, изолирани и недостъпни. Сега черупката ми се беше пропукала и болката се процеждаше през нея. Изсмях се безрадостно. Дали Ева се бе почувствала така, когато е вкусила ябълката? Когато внезапно е видяла неща, които не е искала да вижда.
Преглътнах. Гърлото ми се беше стегнало. Бях тук. Нямах къде другаде да отида. Опитът ми да се върна към предишния си начин на живот в Бостън беше завършил катастрофално. Мисълта да се прибера в Англия ме изпълваше с отвращение. Дори с нещо по-лошо от отвращение. Със страх. С ужас.
Сериозно, какъв избор имах? Бях попаднала в задънена улица. След повече от четиристотин години, в които се бях носила по течението, аз внезапно бях осъзнала, че нямам представа коя съм и какво искам да правя с живота си. Бях сменяла имената си безброй пъти, но винаги се бях чувствала като личността, която показвах на околните. Сега се чувствах така, сякаш се връщах към личността, която бях оставила зад гърба си преди толкова много време, и от тази мисъл в гърлото ми се надигна истеричен писък. Чувствах се като тленната обвивка на нещо изсъхнало, почерняло и мъртво.
Преди пет или десет години щях да завиждам на Ким за заклинанието й, щях да бъда впечатлена и може би дори да съжаля, задето не притежавам достатъчно магика, за да го направя лично. Какво се бе променило в мен? В какво се превръщах?
Подскочих, когато Солис почука леко по прозореца ми. Бях засрамена и унизена заради това, че бях допълзяла отново тук, пълната загубенячка, която нямаше къде другаде да отиде, достатъчно отчаяна, за да потърси помощ от непознати. Опитах се да преглътна отново и отворих вратата. Чувствах се невероятно стара, докато слизах от колата. Беше толкова по-зле от първия път, когато бях дошла в Ривърс Едж, толкова по-ужасяващо. Но аз просто… нямаше къде другаде да ида.