Солис ми кимна, наблюдавайки покрусеното ми изражение и върха на ботуша ми, с който ровех в сухите листа по земята. После кимна отново и докосна ръката ми.
— Ела с мен — каза и ме поведе нанякъде.
Последвах го до обраслата с бръшлян каменна ограда зад големия хамбар. Той отвори някаква дървена врата, по-висока от мен, и ме подкани с жест да мина пред него. Почти простенах, когато видях разкопаните лехи, остъклените сандъчета за разсад и оранжерията. Премислих отново идеята си да се самоубия с дробилка за дърва и неохотно я отхвърлих.
Няколко човека работеха в градината. Не исках да ги поглеждам от страх да не зърна викингското божество или пък, това май беше дори по-лошо, да чуя медения, неискрено приятелски гласец на Нел. Също така не горях от нетърпение да се сблъскам с Ривър — не се и съмнявах, че тя ще прояви разбиране и великодушие, което щеше да ме накара да я намразя.
Солис се наведе и дръпна някакви дебели зелени листа. От черната пръст изскочи ряпа и аз едва не се задавих. Мразя, ама наистина мразя репи. Когато човек е преживял няколко периода на върлуващ глад, по време на които всичката налична храна се е свеждала до репи и леща, той никога не би искал да види тези гадости отново.
— Растенията се подхранват от почвата — обясни ми Солис, сякаш говореше на малоумен. Не казах нищо, защото единственият отговор, който ми хрумваше, беше Не думай, пич. — Те получават минералите, от които имат нужда — продължи той, — извличайки и преработвайки ги чрез корените и листата си, за да пораснат, да дадат семе и да повторят цикъла. Те обаче не могат да растат в мрак, нали така? Имат нужда от светлина и от енергията на слънцето.
Прехапах бузата си от вътрешната страна, за да не изпищя. Сега щеше да ми говори за рециклиране, наторяване и за това как трябва да пазим своята Майчица Земя. Исках да си умра на място, ама наистина, изобщо не се шегувах.
— Терава са като растенията — произнесе той за моя изненада. Ококорих очи и го погледнах бързо. Повечето безсмъртни избягваха да говорят за Терава, за мрака и светлината. Хелгар бе една от малкото, които бях чувала да произнася тази дума на глас. — Те правят своята магика, като извличат енергия и живот от нещата край тях. Също като растенията, които могат да изтощят напълно почвата, в която растат, правейки я негодна да поддържа живот, Терава изсмукват жизнената сила на всичко край себе си. Ето защо нещата умират, когато Терава правят магика. Както, сигурен съм, си забелязала и сама.
Помислих си за малките птички на Ким и усетих болка в гърлото си.
— Хмм… — започнах предпазливо. — Значи… вие не използвате магика?
Бих могла да се откажа от нея без капка съжаление. Не използвах заклинания чак толкова често, нямах желание да правя магиката си по-силна. Да, имало е моменти, когато съм била обземана от желание да творя чудеса, но страничните ефекти бяха твърде ужасни. Не мислех, че магиката щеше да ми липсва.
— О, не — отвърна Солис, извивайки леко устни в намек за усмивка. — Използваме магика през цялото време. Тя е в кръвта ни. Да живеем без магика би било като… да бъдем смъртни.
Отново в малката ми монашеска килийка, цяла вечност по-късно, полагах отчаяни усилия да разкарам калта изпод ноктите си. Поне имахме мивки в стаите си, въпреки че все още ни се налагаше да ходим до другия край на коридора за всичко останало. Бях уморена, раменете ме боляха. Лицето ми бе обдухано от вятъра и гореше. Може да беше и поизгоряло от слънцето. Всичките ми нокти бяха потрошени, така че ги отрязах много къси.
Почукване на вратата накара сърцето ми да подскочи. Може би… Рейн? Позволих си да пофантазирам относно това как тайничко, много тайничко, той всъщност се радва, че съм се върнала.
— Отворено е — извиках. — Естествено, че е отворено.
Ривър влезе и застана зад мен, докато стоях на мивката.
Постави ръце върху раменете ми и ми се усмихна в огледалото.
— Добре дошла отново — поздрави ме тя ведро. — Кефи ме колата ти.
Употребата на жаргонната думичка ме накара да се засмея. Вдигнах съсипаните си ръце.
— Мен пък ме кефи градината ти — споделих и Ривър се разсмя. Стана ми приятно, колкото и да не ми се щеше.
— И Солис така ми каза. Подочух, че си извадила репи, цвекло и зеле с общо тегло повече от самата теб. Сигурна съм, че ще се радваш да видиш част от тях в чинията си на вечеря.
Простенах и Ривър се разсмя отново.
— Разбирам те. Самата аз съм преживяла доста гладни периоди, разбира се. Веднъж, когато бях в южна Англия, виметата на кравите буквално се пръскаха от мляко, но повечето от посевите бяха унищожени. Пиехме мляко, правехме сирене, ядяхме сирене, хранехме животните със сирене. Леле как смърдеше! До такава степен ми ставаше зле от миризмата на сирене, че после не съм припарвала до мандра поне шейсет години.