— Описах постигането на нашата цел като вземане на верните решения в множеството избори, пред които се изправяме през всеки един ден от живота си — каза Ашър. — И се опитах да обясня как нито един от нас не е съвършен, как никой не е способен винаги да избира пътя на доброто, без да се провали. Казах, че животът просто не е устроен така. Можеш ли да представиш нещата по различен начин, за да помогнеш на Настасия да разбере какво имам предвид?
О, Бога ми, да, моля ти се, обясни нещата на Настасия, помислих си злобничко, след което моментално се зашлевих наум. Ето: направих избор в полза на злото точно тук, точно сега. Бях безнадежден случай.
Рейн изглеждаше ужасен, което ме накара да се почувствам малко по-добре. На него не му беше по-приятно да бъде край мен, отколкото на мен — да бъда край него.
— Как се справяш с постигането на твоята цел? — попитах с насмешка, докато запращах обелки от картофи към мивката. Той изглеждаше… просто невероятно, с разрошена от вятъра коса, искрящи очи и леко зачервено лице. Полагах усилия, за да не му скоча още тук, пред Ашър. Ако първо успеех да го зашеметя с тиган, можеше и да не се съпротивлява особено.
— Трудно е — промълви Рейн. — Това е най-трудното нещо, което някога съм правил. Това е непрестанна битка. Битка на живот и смърт.
Ашър изглеждаше изненадан.
Рейн обикновено не изпадаше в подобни откровения. Погледнах го. Разбирах идеята с битката на живот и смърт, но очаквах да е по-щастлив от факта, че се бори в името на доброто.
— И защо изобщо полагаш тези усилия? — попитах. Не се опитвах да бъда гадна, съвсем искрено исках да науча отговора на този въпрос.
Рейн замълча и първоначално реших, че ще си тръгне, без да ми отговори. Той обаче го направи:
— Защото да не полагаш усилия е равносилно на това да признаеш, че другата страна е победила. Да не полагаш усилия означава, че си прегърнал смъртта и вечния мрак. А този път е белязан с лудост, отчаяние и безкрайна болка.
И двамата с Ашър се бяхме ококорили. Изражението на Рейн беше непроницаемо. Той излезе от кухнята, без да каже нищо повече.
Погледнах към Ашър, който изглеждаше замислен и може би притеснен.
— Забавен тип — промърморих.
Ашър само поглади брадата си, след което ме остави сама, в компанията на картофите.
Единайсета глава
— Ще останеш ли? — Вежливият въпрос на Ривър ме накара да спра насред сгъването на чистите кърпи за чинии.
Отворих уста, за да кажа: „Не, просто не мога“, но думите така и не излязоха.
Престоят тук не беше точно ваканцията на мечтите ми, но като се замислех, не беше и някаква непоносима агония. От друга страна, преживяванията ми в Бостън и Лондон бяха непоносима агония. Тогава се чувствах така, сякаш умирам, сякаш вече съм мъртва.
Тук не се чувствах така.
Разбира се, все още се питах какво ли правеха Инси и останалите, дали им липсвам, дали са притеснени. Никога преди не бях изчезвала така, не и без да кажа на никого къде отивам. Когато се махах от града, оставях бележки от сорта на „Какво ще кажеш да се видим в Константинопол“, но този път се бях опитала буквално да изчезна от лицето на земята. Как бяха реагирали на това? През тялото ми премина внезапен хлад и аз потреперих.
Животът ми се беше променил напълно във всеки аспект. Не бях ли искала точно това? Всяка сутрин се събуждах навреме, за да видя как първите студени пламъчета на зората обагрят далечните хълмове. Оправях си леглото (или поне изпъвах одеялото), обличах се и слизах долу. Понякога името ми беше в списъка с хората, които приготвяха закуската, понякога правех нещо друго, като например да събирам яйца, да мета верандите или да слагам масата.
Утрините ми бяха изпълнени с работа, обикновено под надзора на учител или на някой от по-напредналите ученици: Дайсуке, Чарлз или Рейчъл. Понякога те ми задаваха въпроси, на които се опитвах да отговоря; понякога говореха за случайни неща и едва по-късно осъзнавах, че току-що са ми преподали Житейски урок номер 47 или нещо от сорта.
Вече познавах всички, знаех имената им, къде са родени, кои са стаите им, откога са тук. Джес всъщност беше едва на 173 години, но бе имал по-разгулен живот и от моя и това беше петият му опит да се пречисти тук. Никога не бях виждала някой толкова млад да изглежда толкова възрастен — с прошарена коса, прорязано от бръчки лице и нос, изпъстрен със спукани капиляри. Последния път, когато излязъл оттук, се напил и блъснал някакъв колоездач. Колоездачът оцелял, но Джес каза, че тежестта на вината го смазвала. Имаше много неща в живота си, с които трябваше да се примири, за да продължи напред. Също като мен.