— Аха, предполагам, че си права — промърморих мрачно. — След като явно ми се очертава доста работа навън.
Ривър се ухили:
— Сигурна съм, че някой от нас скоро ще има път към града и може да те вземе, за да си купиш каквото ти трябва.
На следващия ден в късната сутрин (и под късна имам предвид девет часа, по дяволите) метях стълбите и се опитвах да си спомня песничката от филма на Дисни за Пепеляшка. Също така си мислех как историята за Пепеляшка, както всъщност и повечето приказки, се бяха променили през годините, бяха станали по-чистички, по-малко плашещи и с по-щастливи завършеци. Да не споменаваме и момента със стъклената пантофка, предизвикан от грешка в превода. Доколкото знаех в първоначалната версия пантофката й е била направена от vair, което означава животинска кожа. Думата обаче е била преведена на английски като verre — стъкло. Ето как беше станало. И така, аз метях и си тананиках песента на мишките от филма. Вижте докъде се беше сринал животът ми по отношение на силните усещания и момичешките забавления. Аха, доста надолу, мамка му.
— Аз ще карам — обяви някъде от преддверието Нел.
Светлокафявата й глава се появи над перилата, а крачещият до нея Рейн заяви:
— Аз мога да карам.
Реших, че това е викингският бог Один19, богът на отвратителността.
Нел се нацупи чаровно, което се оказа предостатъчна причина, за да си покажа рогата. Провикнах се надолу:
— Задължително го остави да кара, Нел. Той си има пишка. Това му дава преимущество.
Сините й очи се разшириха и тя погледна нагоре към мен, първо изненадана от моето безочие, а след това раздразнена, защото Рейн също ме беше погледнал. Бях отегчена. Беше време да раздвижим малко ситуацията. Докато метях енергично, продължих:
— Не при шофирането де, там няма преимущество. Лoгично е. Но в разни други дейности. Като например да пикае прав и подобни неща.
Гласът на Рейн беше напрегнат:
— Какво искаш да кажеш?
— Абсолютно нищо. Просто защитавам правото ти да караш. Имаш навършени години за това, нали? На колко си всъщност? На трийсетина?
Всъщност изглеждаше на не повече от двайсет, двайсет и две, като се изключат невероятните му очи. Очите му изглеждаха на стотици години.
Той не каза нищо и Нел се намръщи:
— Той е на двеста шейсет и седем, аз съм на осемдесет и три. А ти на колко си? — Сега британският й акцент се долавяше ясно.
— По-стара съм.
Слязох с едно стъпало надолу и продължих да мета. Бях превърнала тази дейност в истинско изкуство — един широк замах по дължина, после два бързи вертикални замаха, за да обера ъглите. Как точно това спасяваше душата ми? Очакваше се да премета целия си път до спасението или какво?
Точно в този момент Ривър излезе от кухнята и възкликна:
— О, добре че ви хванах, преди да сте тръгнали. Отивате в града, нали?
— Да — отвърна Рейн.
— И Рейн ще кара — включих се аз. — Защото е момчееееее!
Ривър повдигна вежди.
— Аз ще карам, защото Нел е изкривила и двата калника на камиона — каза Рейн, докато взимаше якето си от дългата редица със закачалки до входната врата. — И е надрала тойотата от едната страна. Освен това е спукала гумата на микробуса.
Нел ме стрелна с обичайния си отровен поглед, преди да се оправдае:
— Свикнала съм да карам от другата страна на пътя! Всичко тук е на обратно!
— Вече от две години си в тази страна — припомни й Рейн, докато вземаше ключовете. Нел изглеждаше така, сякаш всеки момент ще експлодира, и аз имах чувството, че ако Ривър и Рейн не бяха наоколо, щеше да ме наплюе с отрова. Понеже нямаше как да го направи обаче, тя стисна устни, откачи палтото си от закачалката и скри ръце в ръкавите му.
— Както и да е — промърмори Ривър объркано, — Рейн… или Нел, който там от вас ще кара, бих искал да вземете Настасия с вас в града. Трябват й по-практични дрехи. Ще я заведете ли в „При Ърли“?
Ако Нел беше издала някакъв звук в онзи момент, той несъмнено би бил висок, истеричен писък. Вместо това тя просто се обърна и тръгна към вратата, без да каже думичка.
— Аз си имам кола — припомних. — Мога и сама да се закарам.