— Така пестим бензин — заяви Ривър. — Опитваме се да комбинираме задачите винаги когато можем.
И двамата с Рейн видимо не горяхме от желание да тръгнем заедно. После осъзнах колко ще е забавно да бъда дразнещият трети човек в тази разходка, която Нел без съмнение беше планирала така, че да остане насаме с Рейн. Срам ме е да си призная, че отново взех грешно решение по пътя си към добротата, но така или иначе се насочих надолу по стълбите, готова да вгорча деня на Нел. Хубаво де, изобщо не ме е срам. Всъщност триумфирах. Но поне разпознах, че това е грешният избор, а това все пак си е някакъв прогрес, нали така?
„При Ърли“ беше местният универсален магазин, точно до дрогерията на Макинтайър. Тук се продаваха всякакви селскостопански принадлежности, дрехи, играчки, старомодни сладкиши и джаджи за кухнята. Имаше дървен под, обкован с тенекиени листове таван и високи метални колони с жлебове, които държаха покрива. Не беше най-луксозният магазин на света.
— Дрехите са ей там — насочи ме Рейн. — Аз отивам за фураж. Ще те взема, когато приключа. — Трудно можеше да прозвучи по-дистанцирано.
Дарих го с топла мамеща усмивка.
— Благодаря ти — казах сладко и видях как очите му проблясват. — Ти си истинско съкровище.
Нел стисна устни и с каменно изражение се насочи към раздела с домашните потреби.
Рейн ме гледа в продължение на още няколко секунди, след което също се обърна и тръгна нанякъде.
Изкикотих се зад гърбовете им, след това тръгнах в указаната посока. Озовах се сред рафтове с женски дрехи, купчини старателно сгънати дънки, подредени върху маси, и кошове с пуловери. Бях малко объркана — никога досега не си бях купувала практични дрехи. Когато бях бедна, преди стотици години, шиех дрехите си сама. Какво ще кажете за грубо ленено платно? Домашно изпредена вълна? Яко, а?
По времето, когато имах пари, вече нямах нужда от практични дрехи. Преди много години в къщата ми просто идваха разни шивачи и ми правеха дрехите, които исках. В наши дни, колкото и да съм щастлива от кончината на корсетите и кринолините, все още не разбирам много-много от мода. Когато ми свършат дрехите, просто звънвам на някой доставчик, който да ми донесе всичко, от което имам нужда. От десетилетия не съм се чудила кое с кое си отива или пък дали имам правилната дреха за съответния случай. Никога не ми е пукало дали наистина изглеждам красива в съответните дрехи, или някой просто ми прави кухи комплименти.
— Уф. Мамка му! Хубаво де, мога да се справя — промърморих на себе си. Що за тъпак трябва да си, за да нямаш идея как да си купуваш нормални дрехи? Нел очевидно знаеше.
— Ъ? На мен ли говориш?
Сепнах се и се озовах лице в лице с някаква малолетна готик фенка, държаща чифт черни дънки в ръце. Изглеждаше ми смътно позната и след няколко секунди я разпознах като пиклата, която висеше пред стария универсален магазин в деня, когато си бях купила картата. Очертаните й с тежък черен грим очи бяха присвити, а косата й беше боядисана на широки кафяви и зелени ивици.
— Тц — казах, размишлявайки над морето от дрехи. — Съжалявам, говорех си сама.
— Добър събеседник — промърмори тя и вдигна дънките, за да ги премери на талията си.
— Значи… ти просто… виждаш кое ще ти стане? — попитах нехайно. Взех чифт панталони от рипсено кадифе и ги поставих пред собствената си талия. Изглеждаха големи. Дали трябва да ги премеря в някоя пробна? — А после какво?
— После си го купувам — натърти тя.
Преметнах панталоните през ръката си и вдигнах някакъв пуловер. Беше морскосин.
— Синьото отива на всичко, нали? — попитах.
— Абе ти откачена ли си, дяволите да те вземат? — Момичето хвърли дънките обратно на купчината и трийсет секунди по-късно чух как камбанката над входната врата иззвъня, докато си тръгваше. Нямаше как да не се разсмея, но това беше горчив смях, който ясно показваше, че май наистина не съм в час.
— Готова ли си? — чух студения глас на Один зад гърба си. Носеше на рамо чувал с някакви фермерски работи, който сигурно тежеше към петдесет килограма. Огледах се за Нел, но не я видях.
— Ами… — Уф, по дяволите. Това щеше да е един от онези дни, в които израстваш като личност. Едва се сдържах да не избягам с писъци оттук и да си намеря някой хубавичък бар. — Имам проблем… Не мога да реша какво да си взема.
Той примигна, след което въздъхна и ме огледа от главата до петите. Носех раирани атлазени панталони на „Лакроа“, които, разбира се, бяха протрити на коленете, и син мъжки пуловер — един Бог знаеше как е попаднал в гардероба ми — който висеше по мен като саван. Шалчето ми на зелени и бели ивици беше увито няколко пъти около врата ми. Прелестните ми рокерски ботуши допълваха картинката. Изборът ми беше между тях и ботушки на „Маноло“ с леопардова шарка. Това май бяха единствените два чифта обувки, които бях взела при великото си преселение.